Читаем Даровита полностью

Той се засмя.

— Е, добре, вземаш ме на подбив. Но аз не се обиждам лесно. Свободна си да ми ловиш вечерята, да ме побеждаваш всеки път, когато се бием, и ако пожелаеш да ме защитаваш, когато ни нападат. Аз ще ти благодаря.

— Не е необходимо да те защитавам, ако ни нападнат. И не ми се виждаш неспособен да си уловиш вечеря.

— Имаш право. Но ти си по-добра от мен, Катса. — Той хвърли съчки в огъня. — Това обаче не ме унижава. Смирява ме, но не се срамувам.

Тя седна. В спускащата се нощ наблюдаваше мълчаливо как кръвта капе от парчето месо, което държеше, набодено на пръчка, над огъня. Слушаше как съска, докато пламъците я поглъщат. Опита се да направи разлика между срама и смирението и разбра какво иска да каже По. Сама не би се сетила. Неговите мисли бяха толкова ясни, а нейните — непрекъсната буря, непонятна и необуздана. Почувства, внезапно и остро, че По е по-умен от нея, безкрайно по-умен, а тя е недодялана варварка в сравнение с него. Невежа и безчувствена варварка.

— Катса…

Тя го погледна. Пламъците танцуваха в златото и среброто на очите му и разискряха халките в ушите му. Цялото му лице бе обляно в светлина.

— Чия идея бе Съветът? — попита той.

— Моя.

— Кой решаваше какви мисии да изпълнява?

— Аз.

— Кой обмисляше мисиите?

— Аз. Заедно с Рафин, Ол и другите.

Той се вгледа в къса месо, който се печеше над огъня. Обърна го и го тръсна разсеяно. Сокът се стече, съскайки, в жаравата. Погледна я отново.

— Не разбирам как е възможно да ни сравняваш? И защо се смяташ за глупава, невежа и безчувствена? Откакто се помня, разгадавам чувствата на другите и своите чувства. Понякога разсъждавам по-ясно от теб просто защото съм се упражнявал по-дълго. Това е единствената разлика помежду ни.

Той се съсредоточи пак върху месото. Тя го наблюдаваше мълчаливо.

— Спомни си Съвета… — продължи той. — Спомни си, че когато се срещнахме, ти спасяваше дядо ми само защото бе решила, че не заслужава да гние в тъмница.

Той се пресегна и добави още дърва в огъня. Замълчаха, обгърнати от светлината на пламъците, заобиколени от тъмнината.

Седемнайсета глава

Сутринта тя се събуди преди него. Тръгна покрай ручея, докато намери място, където се образуваше нещо по-голямо от локва, но по-малко от езерце. Изкъпа се, доколкото успя. Трепереше, ала студеният въздух и студената вода й бяха приятни; разбудиха я и я разсъниха. Опита се да разплете възлите в косата си и я обзе обичайното отчаяние. Скубеше и дърпаше, но пръстите й не намираха път през сплъстените кичури. Завърза ги на тила си, изсуши се и се облече. Върна се на полянката. Той се бе събудил и събираше торбите.

— Ще ми подстрижеш ли косата?

Той повдигна вежди.

— Да се дегизираш ли си решила?

— Не, просто косата ме подлудява и никога не съм я искала. По-удобно ще ми е без нея.

— Хмм… — той разгледа кълбото, събрано над врата й. — Изглежда като добре увито птиче гнездо — засмя се, забелязал гневния й поглед. — Ако наистина искаш, ще я отрежа, но едва ли ще останеш доволна от резултата. Защо не почакаш, докато стигнем гостилницата? Ще помолим жената на гостилничаря или някоя друга жена от града, а?

Катса въздъхна.

— Добре. Ще я изтърпя още един ден.

По се отдалечи по пътеката, откъдето току-що се бе върнала. Тя си нави одеялото и започна да товари вещите им на конете.

На юг пътят ставаше все по-тесен, а гората — по-гъста и по-тъмна. По водеше въпреки възраженията на Катса. Упрекна я, че когато тя е отпред, поемат с разумно темпо, но постепенно скоростта се увеличава и накрая неизменно препускат главоломно. Намираше за необходимо все някой да закриля коня й от ездачката му.

— Уж си загрижен за коня — подразни го Катса, когато спряха да напоят конете до потока близо пътя. — Според мен обаче просто не успяваш да ме догонваш.

Той се разсмя.

— Опитваш се да ме подлъжеш, но няма да стане.

— Между другото — продължи тя, — сетих се, че не сме тренирали откакто разкрих измамата ти, а ти обеща да не ме заблуждаваш повече.

— Да, откакто ме удари по брадичката, защото беше ядосана на Ранда.

Тя не успя да прикрие усмивката, която се разля по лицето й.

— Добре де… Ти ще водиш. Но не искаш ли да продължим да се упражняваме?

— Искам, разбира се. Тази вечер, да речем, ако спрем по светло.

Яздеха мълчаливо. Умът на Катса блуждаеше напосоки; улавяше се, че когато се замисли за По, се сепва и внимава да не мисли за нищо съществено. Беше се зарекла да не му позволява да разбере нищичко, опита ли се да се вмъкне неканен в главата й, докато яздят по тихата горска просека.

Хрумна й, че сигурно му е трудно да не се поддава на връхлитащите го усещания. Ами ако обмисля сложен въпрос, съсредоточен до немай-къде, и в този момент го обкръжи цяла тълпа? Или дори само един човек, който го наблюдава и смята очите му за странни, или се възхищава на пръстените му, или иска да купи коня му? Дали се разсейва, когато другите се прокраднат в ума му? Навярно е много тягостно!

Перейти на страницу:

Похожие книги

Сердце дракона. Том 9
Сердце дракона. Том 9

Он пережил войну за трон родного государства. Он сражался с монстрами и врагами, от одного имени которых дрожали души целых поколений. Он прошел сквозь Море Песка, отыскал мифический город и стал свидетелем разрушения осколков древней цивилизации. Теперь же путь привел его в Даанатан, столицу Империи, в обитель сильнейших воинов. Здесь он ищет знания. Он ищет силу. Он ищет Страну Бессмертных.Ведь все это ради цели. Цели, достойной того, чтобы тысячи лет о ней пели барды, и веками слагали истории за вечерним костром. И чтобы достигнуть этой цели, он пойдет хоть против целого мира.Даже если против него выступит армия – его меч не дрогнет. Даже если император отправит легионы – его шаг не замедлится. Даже если демоны и боги, герои и враги, объединятся против него, то не согнут его железной воли.Его зовут Хаджар и он идет следом за зовом его драконьего сердца.

Кирилл Сергеевич Клеванский

Фантастика / Фэнтези / Самиздат, сетевая литература / Боевая фантастика / Героическая фантастика