Даровита

— Макар да не знаели нищо за миналото му. Тук историята става още по-интересна, Катса. Седмица след като кралят обявил момчето за свой наследник, кралят и кралицата заболели и се споминали. Двамата им най-доверени съветници се хвърлили от отчаяние в реката. Или поне така гласи историята. Не знам дали някой ги е видял.

Катса се подпря на лакът и го погледна втренчено.

— Странно ли ти се струва? — попита той. — На мен винаги ми е изглеждало странно. Но народът на Монсий никога не се усъмнил, а всички от семейството ми, които са срещали Лек, ме намират за мнителен. Лек бил изключително обаятелен, дори превръзката на окото му отивала. Казват, че тъгувал искрено за краля и кралицата и нямало начин да има нещо общо със смъртта им.

— Не бях чувала тази история — каза Катса. — Дори не знаех, че Лек е едноок. Виждал ли си го?

— Не. Но имам чувството, че няма да го харесам. Въпреки славата му на закрилник на беззащитните и безпомощните. — По се прозя и легна настрани. — Е, ако нещата се развият, както очаквам, скоро ще разберем дали ще го харесаме. Лека нощ, Катса. Утре ще стигнем гостилницата.

Катса затвори очи и се вслуша в равномерното му дишане. Трудно й беше да съвмести тази история с безупречната слава на крал Лек. Ала навярно беше невинен. Сигурно имаше някакво правдоподобно обяснение.

Зачуди се как ли ще ги посрещнат в гостилницата и дали ще извадят късмет да се натъкнат на човек, от когото да научат каквото ги интересува. Вслуша се в плискането на езерото и в шумоленето на вятъра в тревите.

Когато реши, че По е заспал, произнесе името му тихо, на глас. Той не помръдна. Изрече името му на ум, като шепот. Той отново не помръдна и продължи да диша равномерно.

Беше заспал.

Катса въздъхна.

Беше най-голямата глупачка в седемте кралства.

Защо, след като се биеше с него почти всеки ден и познаваше всяка част от тялото му; защо, след като бе лежала върху него, беше се търкаляла с него по земята и навярно би разпознала допира на ръката му по-добре, отколкото някоя жена би разпознала прегръдката на съпруга си, голите му ръце и рамене я смущаваха толкова? Беше виждала хиляди мъже без ризи — в залата за тренировки и когато пътуваха с Гидън и Ол. Рафин буквално се разсъбличаше пред нея, дотолкова бяха свикнали един с друг. Беше същото като с очите му. Когато не се биеха, тялото на По й въздействаше като очите му.

Дишането му се промени и мислите й застинаха. След миг той задиша спокойно.

Нямаше да е лесно с По. Нищо с него не беше лесно. Но той й беше приятел и щеше да пътешества с него. Щеше да му помогне да разкрие похитителя на дядо Тийлиф. И на всяка цена щеше да внимава повече да не го събаря в езера.

Сега беше време да заспи. Обърна се с гръб към него и с усилие на волята застави съзнанието си да затвори очи.

Осемнайсета глава

Гостилницата се помещаваше във внушителна висока сграда от дебели греди. Колкото по на юг навлизаха в Съндър, толкова по-дебели и здрави ставаха стволовете на дърветата и стените на къщите и странноприемниците. Катса не се бе застоявала дълго в Централен Съндър; вуйчо й я изпрати там само веднъж-дваж, ала девствените гори и скромните градчета със здрави къщи, далеч от границите и прищевките на кралете, винаги я бяха очаровали. Стените на гостилницата приличаха на бойници, но по-тъмни и по-топли.

Седнаха до една маса в стая, пълна с мъже, разположили се край тежки, тъмни маси, изработени от същото дърво като стените. По това време на денонощието мъжете от града и пътниците се стичаха в просторната трапезария на гостилницата, за да побъбрят, да се посмеят и да пийнат нещо силно. Когато По и Катса прекрачиха прага, в помещението се възцари затишие. Сега обаче мъжете разговаряха и се смееха гръмогласно и дори да надничаха над чашите и над облегалките на столовете към кралските височества, всяко със своя Дарба, поне не ги зяпаха безочливо.

По седеше, небрежно изтегнат в стола, а очите му блуждаеха лениво. Отпиваше ябълково вино, докато показалецът му забърсваше мокрия кръг, оставен от чашата върху дървото. Облакъти се върху масата, после подпря глава с длан и се прозя. Изглежда, сякаш след една приспивна песен главата му ще клюмне, помисли си Катса. Добре се прикриваше.

Очите му я стрелнаха насмешливо.

— Едва ли ще останем дълго в тази гостилница — прошепна й той. — Тук има мъже, които се интересуват от нас.

По се бе договорил с гостилничаря да плати за всякакви сведения относно отвличането на дядо Тийлиф. Мъжете — особено съндърците, ако приличаха на краля си — бяха готови на всичко, за да припечелят нещо. Отмятаха се от споразумения; разкриваха истини, които бяха обещали да пазят в тайна, съчиняваха истории, естествено. Но какво от това? По умееше да извлича полза и от лъжите.