Читаем Даровита полностью

— Езерото е пълно с риба и с жаби. Гъмжи от сомове. Стотици са. Не ти ли се струва интересно, че го знам с такава сигурност?

Неговата невъзмутимост и новооткритата му способност да брои жаби и сомове, които тя не вижда, я предизвикваха да го удари. Сви юмруци, обърна се и се отдалечи. Към пътя, сред дърветата, покрай дърветата… Хукна през гората, подплашвайки птиците. Тичаше край потоци и папрати, и хълмове, покрити с мъх. Излезе на поляна с водопад, който се изливаше над скалите и оттам — в езерце. Изу си ботушите, съблече се и скочи във водата. Изпищя от студа, който обви ненадейно тялото й, а носът и устата й се напълниха с вода. Изплува на повърхността, закашля се и си издуха носа с тракащи зъби. Присмя се на студа и загреба към брега.

Сега, сред тинята, настръхнала от главата до петите от мразовитата вода, се почувства спокойна.

Случи се, когато се върна при него, охладена и с прояснена глава. Той седеше, облегнат с отпуснати рамене на едно дърво, присвил колене и обронил глава в длани. Беше изморен, нещастен. Странна нежност се надигна в гърдите й. Той вдигна очи и я погледна и тя видя нещо, което не беше забелязвала преди. Ахна.

Очите му бяха красиви. Лицето му беше красиво и раменете му, и пръстите му. И ръцете му бяха красиви, отпуснати върху коленете, и гърдите му, които не помръдваха, защото я наблюдаваше със затаен дъх. И сърцето в гърдите му. Нейният приятел… Как не го бе забелязала досега? Била е сляпа. Сълзи премрежиха очите й, защото не беше молила и за това. Не беше молила за този красив мъж пред нея с бегла надежда в очите, която тя не искаше да съзира.

Той се изправи и краката й се разтрепериха. Опря се на коня, за да не се олюлее.

— Не го искам — прошепна.

— Катса… И аз не съм го предвиждал.

Тя се улови за ръба на седлото — уплаши се, че коленете й ще се подгънат и ще седне между краката на коня.

— Ти… ти винаги преобръщаш плановете ми с главата надолу — отрони той и тя извика и падна на колене. После се изправи разярено, преди да дойде при нея, да й помогне и да я докосне.

— Възсядай коня — нареди му тя. — Тръгваме. Веднага!

Метна се върху седлото и препусна, без да го дочака да я последва. Докато галопираха позволи само на една мисъл да закръжи из ума й, отново и отново. Не искам съпруг. Не искам съпруг. Повтаряше го в ритъма на конските копита. Ако той четеше мислите й, толкова по-добре.

Здрачи се и спряха за почивка. Тя не му проговори, но не можеше да се преструва, че го няма. Не го поглеждаше, ала усещаше всяко негово движение. Чувстваше как очите му я наблюдават през огъня, който той запали. Всяка нощ беше така и така щеше да продължава и занапред. Той ще седи срещу нея, облян от светлината на пламъците, а тя няма да смее да го погледне, защото той сияе, защото е красив и за щото това просто я сломява.

— Моля те, Катса — рече По най-сетне. — Поне ми говори.

Тя се обърна рязко към него.

— Какво да говоря? Знаеш как се чувствам и какво мисля за чувствата си.

— А какво чувствам аз? Няма ли значение?

Гласът му прозвуча плахо, толкова неочаквано плахо, че тя се засрами от язвителните си думи. Седна срещу него.

— По… Прости ми. Има значение, разбира се. Кажи ми как се чувстваш.

Изведнъж той сякаш онемя. Втренчи се в скута си и започна да върти пръстените си. Пое си дъх и потърка чело; когато отново вдигна лице към нея, й се стори, че очите му са оголени и през тях вижда светлината на душата му. Разбра какво ще й каже.

— Знам, че не го искаш, Катса. Но съм безпомощен. От мига, когато влетя в живота ми. Страхувам се да ти кажа за какво мечтая, защото ти… о, не знам… ще ме хвърлиш в огъня. Или по-скоро ще ми откажеш. Или най-лошото — ще ме презреш. — Гласът му пресекваше и очите му току се плъзваха надолу. Накрая закри лице с длани. — Обичам те — прошепна той. — Не съм предполагал, че някой може да ми е толкова скъп. А сега те разплаках и трябва да млъкна.

Тя плачеше, но не заради думите му. А заради неизбежността, която отказваше да погледне в очите, докато седи срещу него. Стана.

— Искам да остана сама.

Той скочи.

— Недей, Катса, моля те.

— Няма да ходя надалеч, По. Искам просто да помисля, без да те усещам в главата си.

— Страхувам се, че ако тръгнеш, няма да се върнеш.

— По… Ще се върна — поне тази сигурност можеше да му даде.

Той я погледна изпитателно.

— Сега мислиш така, но се страхувам да не би по-късно да решиш, че изходът е да ме напуснеш.

— Няма.

— Не съм сигурен.

— Дори да е така, искам да помисля насаме и отказвам да те ударя, така че се налага да ме пуснеш. А когато тръгна, ще трябва да ми се довериш както би направил всеки човек без твоята Дарба. И както правя аз с теб.

Погледна я отново с голите си, нещастни очи. После въздъхна дълбоко и седна.

— Ако искаш да мислиш насаме, отдалечи се на десет минути — посъветва я.

Десет минути беше далеч по-голямо разстояние, отколкото предполагаше, че обхваща Дарбата му; този спор обаче засега се отлагаше. Усещаше очите му върху гърба си, докато крачеше между дърветата. Разчистваше просека в пущинака, търсейки тъмнина, далечина и самота.



Перейти на страницу:

Похожие книги

Сердце дракона. Том 9
Сердце дракона. Том 9

Он пережил войну за трон родного государства. Он сражался с монстрами и врагами, от одного имени которых дрожали души целых поколений. Он прошел сквозь Море Песка, отыскал мифический город и стал свидетелем разрушения осколков древней цивилизации. Теперь же путь привел его в Даанатан, столицу Империи, в обитель сильнейших воинов. Здесь он ищет знания. Он ищет силу. Он ищет Страну Бессмертных.Ведь все это ради цели. Цели, достойной того, чтобы тысячи лет о ней пели барды, и веками слагали истории за вечерним костром. И чтобы достигнуть этой цели, он пойдет хоть против целого мира.Даже если против него выступит армия – его меч не дрогнет. Даже если император отправит легионы – его шаг не замедлится. Даже если демоны и боги, герои и враги, объединятся против него, то не согнут его железной воли.Его зовут Хаджар и он идет следом за зовом его драконьего сердца.

Кирилл Сергеевич Клеванский

Фантастика / Фэнтези / Самиздат, сетевая литература / Боевая фантастика / Героическая фантастика