Даровита

Сам-сама в гората, Катса седна върху един дънер и заплака. Плачеше като човек с опустошено сърце и се питаше как е възможно обичта между двама души да смазва така сърцето.

Не можеше да го има; беше повече от ясно. Не можеше да му бъде съпруга. Не можеше да се освободи от Ранда, за да стане пак нечия, да принадлежи на другиго, да отговаря пред другиго, да изгражда живота си около друг човек. Независимо колко го обича.

В мрака на съндърската гора Катса разбра три неща. Обича По; иска По; не може да принадлежи на другиго, освен на себе си.

След известно време тръгна обратно към огъня. Чувстваха й не бяха се променили и не беше изморена. По обаче щеше да страда, ако не се наспи, но нямаше да заспи, докато тя не се върне.

Намери го да лежи по гръб, буден, втренчен в месечината. Седна до него. Той я погледна с кадифени очи, но не продума. Срещна очите му и му разтвори ума си, за да му покаже какво чувства, какво иска и какво не може да направи. Той я гледа дълго.

— Знаеш, че никога няма да пожелая да те променя, ако ми станеш съпруга — рече най-сетне.

— Ще се променя, ако ти стана съпруга — възрази тя.

Не отлепяше очи от нейните.

— Да, разбирам те.

Една цепеница падна в огъня. И двамата продължиха да мълчат. Накрая той проговори с колеблив глас.

— Сломеното сърце не е единствената алтернатива на брака.

— Какво искаш да кажеш?

Той сведе за миг глава. И отново вдигна очи.

— Ще бъда твой, по какъвто начин ме пожелаеш — каза го толкова непринудено, че Катса не се смути. Дори не отмести поглед от лицето му.

— И докъде ще ни доведе това?

— Не знам. Но ти се доверявам.

Гледаше очите му. Той й предлагаше себе си. Вярваше й. Както тя му вярваше.

Не беше обмисляла тази възможност, когато седеше в гората и плачеше. Дори не беше се сетила, че съществува. Предложението му стоеше като на длан пред нея — достатъчно бе да протегне ръка и да го вземе. Това, което изглеждаше ясно, еднозначно и тъжно, отново стана объркано и сложно. Но и обагрено с надежда.

Възможно ли беше да му бъде любовница и да принадлежи и на себе си?

Не знаеше отговора.

— Трябва да помисля — заключи тя.

— Мисли тук — помоли я той. — Изтощен съм, Катса. Ще заспя тутакси.

Тя кимна.

— Добре. Ще остана.

Той се протегна и избърса сълзата, стекла се по бузата й. Усети допира на пръста му в гръбнака си и се пребори с усещането, за да не му позволи да разбере. Той легна. Тя се премести до дърво извън светлината на огъня. Взря се в силуета на По, докато го чакаше да заспи.

Двайсета глава

Мисълта да има любовник бе за Катса нещо като да открие крайник, незабелязан преди. Още една ръка или пръст на крака. Изглеждаше й чужда и тя я докосваше и побутваше, сякаш опипва пръст, изникнал неочаквано върху ръката й.

Фактът, че любовникът е По, донякъде смекчаваше объркването й. Съсредоточавайки се върху По, а не върху представата да има любовник, Катса посвикна с мисълта, че би могла да дели леглото с него, без да му е съпруга.

Размишлява повече от една нощ. Яздиха през съндърската гора, разговаряха и отдъхваха през деня, а надвечер спряха да лагеруват както преди. Мълчанията им сега обаче сякаш бяха по-напрегнати и от време на време Катса се отдалечаваше, за да остане насаме. Не се бореха, защото Катса се чувстваше неловко от досега му. А и той не настояваше. Не й налагаше нищо; спестяваше и думите, и погледите.

Движеха се възможно най-бързо. Ала колкото повече напредваха, толкова по-тесен ставаше пътят; гмуркаше се в буренясали дерета и се виеше около огромни дървета, каквито Катса никога не беше зървала. Дървета със стволове, дебели колкото конска дължина, и клони, които стенеха високо над главите им. Понякога се налагаше да се снишават в седлата, за да не се заплетат в пълзящите растения, увиснали от дървесните корони. Земята се издигаше на изток и потоци пресичаха горската шир.

Пейзажът поне разсейваше донякъде По. Той се озърташе непрекъснато с ококорени очи.

— Колко е дива тази гора! Виждала ли си нещо такова? Великолепно е!

Великолепна гора, пълна с животни, трупащи тлъстини за зимата. Лесен улов и лесен подслон. Катса обаче усещаше осезаемо, че конете се движат бавно като ума й.

— Мисля, че пеша ще сме по-бързи — заяви тя.

— Конете ще ти липсват, когато ги оставим.

— Кога ще е това?

— Според картата след десетина дни.

— Предпочитам да вървя пеш.

— Неуморна си, нали?

— Изморявам се, ако не съм спала дълго време. Или ако нося нещо тежко. Изтощих се, когато пренасях дядо ти по стълбите.

Той повдигна вежди.

— Носила си дядо?

— Да, в крепостта на Ранда.

— След цял ден и цяла нощ галопиране?

— Да.

Той избухна в смях, но тя не схвана шегата.

— Налагаше се, По. Иначе мисията щеше да се провали.

— Той тежи повече от теб.

— Да, затова се изморих, докато изкача стълбите. Ти нямаше да се измориш толкова.

— Аз съм по-едър от него, Катса. По-силен съм. И щях да се изморя, ако бях яздил цяла нощ.

— Налагаше се. Нямаше друг начин.

— Дарбата ти не се изчерпва с бойните умения — заключи той.