Читаем Даровита полностью

Вдигна пръст и почти докосна устните й, бързо го отдръпна, осъзнал внезапно, че прави нещо непозволено. Прочисти гърло и сведе поглед.

Тя усети колко е близо до нея, усети ръката и китката му, топла под пръстите й. Той беше тук, до нея, дишаше току до нея; докосваше го и усещаше риска като ледена вода заляла тялото й. Разбра, че е настъпил моментът да реши. И знаеше какво ще реши.

Той вдигна очи към нея и в тях тя видя, че е разбрал. Сгуши се в ръцете му. Вкопчиха се един в друг и тя се разплака, колкото от облекчение, че го прегръща, толкова и от страх какво прави. Той я залюля в скута си и зашепна името й; повтаряше го отново и отново, докато сълзите й секнаха.

Изтри лицето си в ризата му. Прегърна го по-здраво. В ръцете му се почувства топла, спокойна, невредима и смела. После се засмя; засмя се, защото усещането беше прекрасно, усещането тялото му да се притиска в нейното беше прекрасно. Той й се усмихна — закачлива, ослепителна усмивка, която я сгря до връхчетата на пръстите. Устните му докоснаха врата й и го целунаха. Тя ахна. Устните му намериха нейните. Тя пламна.



По-късно, когато лежеше с него върху мъха, вкопчена в него, омагьосана от нещо, което устните му правеха с врата й, тя се сети за наранената му ръка.

— Не сега — простена той.

Тя си спомни кръвта по своите устни, но това само доведе неговите устни върху нейните, търсещи, вкусващи. Пръстите й се вплетоха с неговите пръсти. Кожата им гореше, докато телата им се опознаваха. Всъщност те познаваха телата си по-добре от любовници, ала този допир беше различен, жадуваше близост, а не сблъсък.

— По — една ясна мисъл прониза съзнанието й.

— При лекарствата е — прошепна той. — При лекарствата има морско биле.

И ръцете, устните му и тялото й я върнаха към безметежната забрава. Опияняваше я, този мъж я опияняваше и всеки път, щом впиеше очи в нейните, дъхът й секваше.

Очакваше болката. Но ахна от остротата й; не приличаше на никоя болка, която беше усещала. Той я целуна, отдръпна се и застина. Тя се засмя и му каза, че този път, единствено този път, е съгласна да я заболи и да й потече кръв от допира му. Той се усмихна във врата й и я целуна отново, а тя се гмурна в болката. Болката се превърна в топлина, която спря дъха й. Диханието, болката и разумът й се стекоха от тялото й и остана само то. Нейното тяло, неговото тяло, светлината и огънят, който създаваха.

После легнаха, стоплени един от друг и от зноя на огъня. Тя докосна носа и устата му. Поигра си с халките по ушите му. Той я прегърна и я целуна, а очите му блещукаха срещу нейните. Попита я:

— Добре ли си?

Тя се засмя.

— Аз съм си аз. А ти?

— Аз съм много щастлив — усмихна се той.

Проследи с пръст линията на брадичката му до ухото и надолу към рамото му. Докосна изрисуваните гривни около ръцете му.

— Рафин е знаел, че накрая ще стигнем до тук. Очевидно единствено аз не го предвидих.

— Рафин ще бъде добър крал — рече По и тя се засмя отново, отпуснала глава върху гърдите му.

— Хайде утре да се движим по-бързо — настоя Катса, сетила се за мъжете, които не са добри крале.

— Добре. Още ли те боли?

— Не.

— Защо е така според теб? Защо жените изпитват болка?

Тя не знаеше отговора. Знаеше само, че жените изпитват болка и толкова.

— Дай да ти почистя ръката — предложи тя.

— Първо аз ще те почистя.

Тя потрепери, когато я остави, за да отиде до огъня и да вземе вода и кърпи. Светлината го окъпа; отблясъци и сенки заиграха по тялото му. Беше красив. Изпълни я възхищение и той й се усмихна доволно. Красив и суетен, помисли си тя, за да я чуе и той се засмя.

Хрумна й, че би трябвало да се чувства странно да лежи тук, да го наблюдава и да се шегува. Да се чувства странно, че са направили това, което бяха направили, че са станали това, което бяха станали. Но се чувстваше естествено и спокойно. Беше неизбежно. И само мъничко страшно.

Двайсет и първа глава

Понякога разговаряха, без тя да произнесе и дума. Понеже По усещаше, когато иска да му каже нещо. Пожелаеше ли да му обясни нещо, Дарбата му помагаше да разбере. Стори им се полезно да се упражняват. Катса откри, че колкото по-спокойно му отваря съзнанието си, толкова по-умело успява да го затвори. Невинаги сполучваше да скрива чувствата си обаче, защото се налагаше да ги пропъжда, за да го държи в неведение. Все пак се справяше донякъде.

Установиха, че на него му е по-лесно да съзира мислите й, отколкото на нея — да ги изразява ясно. Отначало му говореше наум дума по дума, все едно изрича мислите си на глас.

Искаш ли да спрем да отдъхнем? Да уловя ли нещо за вечеря? Свърши ми водата.

— Когато си точна, те разбирам, естествено. Но не е нужно да се стараеш толкова. Долавям и образи, и чувства, и мисли в недовършени изречения.

В началото това също я затрудняваше. Страхуваше се да не я разбере погрешно и обрисуваше образите отчетливо като думите. Риба, печаща се над огъня им. Поток. Билките, морското биле, което трябва да сдъвче на вечеря.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Сердце дракона. Том 9
Сердце дракона. Том 9

Он пережил войну за трон родного государства. Он сражался с монстрами и врагами, от одного имени которых дрожали души целых поколений. Он прошел сквозь Море Песка, отыскал мифический город и стал свидетелем разрушения осколков древней цивилизации. Теперь же путь привел его в Даанатан, столицу Империи, в обитель сильнейших воинов. Здесь он ищет знания. Он ищет силу. Он ищет Страну Бессмертных.Ведь все это ради цели. Цели, достойной того, чтобы тысячи лет о ней пели барды, и веками слагали истории за вечерним костром. И чтобы достигнуть этой цели, он пойдет хоть против целого мира.Даже если против него выступит армия – его меч не дрогнет. Даже если император отправит легионы – его шаг не замедлится. Даже если демоны и боги, герои и враги, объединятся против него, то не согнут его железной воли.Его зовут Хаджар и он идет следом за зовом его драконьего сердца.

Кирилл Сергеевич Клеванский

Фантастика / Фэнтези / Самиздат, сетевая литература / Боевая фантастика / Героическая фантастика