Даровита

Пътят ставаше все по-тесен и по-буренясал и те по-често ходеха до конете, отколкото яздеха. Дърветата отведнъж си смениха цветовете. Листата им бяха оранжеви, жълти и алени, пурпурни и кафяви. След ден-два щяха да стигнат странноприемницата, където да оставят конете. После предстоеше да поемат по стръмните скатове, понесли багажа си на гръб. По й каза, че в планините ще има сняг и малцина пътници. Предупреди я за необходимостта да са предпазливи и да се пазят от бурите.

— Но ти не се боиш, нали, Катса?

— Не особено.

— Защото никога не се разболяваш и можеш да надвиеш мечка с голи ръце, и да ни запалиш огън в снежна вихрушка, като използваш ледени висулки за подпалки.

Тя не се засмя. Не искаше По да си въобрази, че притежава неотразимо чувство за хумор. Все пак не успя да сдържи усмивката, разляла се по лицето й. Смрачаваше се и тя ловеше риба за вечеря, а когато ловеше риба, той винаги я подкачаше, задето не ловува с въдица както се полага. Просто се събуваше, навиваше си крачолите и нагазваше във водата. После улавяше всяка риба, приближила се на една ръка разстояние от нея, и я подхвърляше на По. А той, седнал на брега, се смееше, чистеше люспите на рибите, изкормваше ги и й правеше компания.

— Ръцете на малцина са по-бързи от риба — подхвърли той.

Катса посегна към сребристорозов проблясък, стрелнал се край глезените й, и хвърли рибата на По.

— Малцина разбират, че под подковата на коня е заседнало камъче, когато самият кон не го показва по някакъв начин. Умея да убивам животни за вечеря не по-зле отколкото умея да убивам хора, но поне не разговарям с коне.

— Аз не говоря с конете. Просто започнах да усещам кога искат да спрем. А спрем ли, разбирам лесно какво не е наред.

— Както и да е… Не си в положение да обсъждаш чудатостите на Дарбата ми.

По се изтегна назад и ухилен, се облегна на лакти.

— Не я намирам за странна. Но според мен не е такава, за каквато я смяташ.

Тя сграбчи смътна сянка във водата и му я подхвърли.

— А каква е според теб?

— Не знам. Но Дарбата да убиваш не обяснява всичките ти способности. Да не се изморяваш, да не изпитваш студ и глад.

— Изморявам се.

— И други неща… Умението да запалиш огън в пороен дъжд.

— Просто съм по-търпелива.

По изсумтя.

— Да. Винаги съм смятал, че се отличаваш с ненадминато търпение.

Сниши се да избегне рибата, полетяла към главата му, и се изправи отново. Засмя се.

— Очите ти сияят, докато си застанала там сред водата, а слънцето залязва зад гърба ти. Красива си.

— Престани. А ти си глупак.

— Излизай от там, дивачке. Налови достатъчно риба.

Тя зацапа към брега. Той я пресрещна на ръба на езерото и я издърпа на покрития с мъх бряг. Събраха рибата и тръгнаха към огъня.

— Изморявам се — повтори Катса. — И огладнявам. И ми става студено.

— Добре, де, добре. Но ако се сравниш с другите хора?

Да се сравнява с другите?

Тя седна и си подсуши краката.

— Ще се бием ли тази вечер? — попита я той.

Тя кимна разсеяно.

По сложи рибата да се пече и затананика, докато си миеше ръцете. Погледна я с блестящите си очи. Тя мислеше за другите и за себе си.

Понякога й става студено. Но за разлика от другите не страда кой знае колко от студа. Понякога огладнява; но може да живее дълго с малко храна, без гладът да я омаломощи. Не помни всъщност някога да е усещала слабост. Не помни и да е боледувала. Да, наистина не е боледувала. Не знае дори какво е кашлица.

Втренчи се в огъня. Странни бяха тези неща. Разбираше го. И знаеше, че това не е всичко.

Бие се, язди и пада от седлото, но кожата й рядко посинява или се охлузва. Никога не е чупила кост. И не изпитва болка като другите хора. Дори когато По я удря много силно, болката е поносима. Ако трябва да бъде честна, не разбира добре какво имат предвид хората, когато се оплакват, че нещо ги боли.

Не се изморява като другите. Не се нуждае от много сън. През повечето нощи се заставя да заспи само защото знае, че така е редно.

— По?

Той вдигна поглед от огъня.

— Казваш ли си, че трябва да заспиш?

— Моля?

— Можеш ли да легнеш и да си заповядаш да заспиш? Когато поискаш, веднага?

Той я изгледа учудено.

— Не. За пръв път чувам такова нещо.

— Хмм…

Изгледа я изпитателно, но се отказа да я разпитва. Тя почти не го забелязваше. Никога не й беше хрумвало, че умението да контролираш съня си е необичайно. При това тя умееше не само да заспива, когато пожелае, но и да си заповяда да спи, докогато пожелае. Събудеше ли се, винаги знаеше кое време е. Всъщност винаги, по всяко време на денонощието, знаеше колко е часът.

Както знаеше винаги къде точно се намира и в коя посока върви. Попита По:

— Накъде е север?

Той я погледна отново и вдигна очи към небето. Посочи някъде на север, но не точно. А тя как го знаеше с такава сигурност?

Никога не се губеше. Винаги успяваше да запали огън или да открие подслон. Ловуваше с лекота. Зрението и слухът й бяха по-добри от зрението и слуха на всичките й познати.