Даровита

— Да. Съгласна ли си, когато стигнем в Монсий, да правиш само и единствено каквото ти кажа? Докато разбера докъде се простира могъществото на Лек? Съгласна ли си?

— Разбира се, По, в този случай.

— Сигурно ще се държа странно, предупреждавам те. Ще се преструвам, че притежавам само воинска Дарба и вярвам на всяка негова дума.

— А аз ще се упражнявам да стрелям с лъка и да хвърлям ножа — допълни Катса. — Понеже ме гложди чувството, че когато всичко бъде изговорено и разкрито, крал Лек ще се окаже на върха на острието ми.

По поклати глава и не се усмихна.

— А аз имам чувството, че няма да е толкова лесно.

Третият ден от похода им се оказа най-ветровитият и най-студеният. Планинската пътека се виеше между два върха, които понякога се забулваха зад пелени от сняг. Ботушите им скърцаха по заснежената земя; от отънялото синьо небе по раменете им се сипеха снежинки и се топяха в косата на Катса.

— Зимата в планината ми харесва — отбеляза тя, а По се засмя.

— Това не е планинска зима. Това е есен в планината, при това мека есен. Зимата е люта.

— И тя ще ми хареса — възрази тя, а По пак се засмя.

— Няма да се изненадам. Предизвикателството ще ти вдъхне нови сили.

Времето не се разлюти и така и не разбраха дали предвиждането на Катса е оправдано. Движеха се възможно най-бързо по стръмните скатове. Той я подкачаше за темпото, което налага, но не се оплакваше. На моменти спираше да хапне и да пийне, а Катса му беше благодарна, защото й напомняше да направи същото. Предоставяше й и извинение да се обърне назад и да обходи с поглед планинските била от изток на запад, и целия свят — защото се намираха толкова високо, че й струваше възможно наистина да види целия свят.

После, неочаквано, стигнаха върха на прохода. Скатовете под тях се гмуркаха в борова гора. Под тях се простираха зелени долини, осеяни с потоци, чифлици и миниатюрни точици, които сигурно бяха крави. Една панделка — река, изтъняваща в далечината — отвеждаше към град на хоризонта. Градът на Лек.

— Едва го различавам — призна По, — но се доверявам на зрението ти.

— Виждам сгради — посочи Катса — и тъмна стена около бял дворец. Но виждаш чифлиците, нали, и кравите?

— Да, тях ги виждам сега, след като ми ги показа. Красиво е, Катса. Виждала ли си по-красива гледка?

Тя се засмя, заразена от въодушевлението му. Постояха така, вперили очи в Монсий, и за миг светът им се стори красив и безметежен.

Спускането надолу криеше повече опасности от изкачването. По се оплакваше, че пръстите му ще пробият ботушите, а после се жалваше, че предпочита да изскочат навън. Защо то са се натъртили, поемайки тежестта на тялото му по наклона. След известно време Катса забеляза, че е спрял да мърмори и е потънал в размисъл.

— По, напредваме бързо.

— Да. — Той заслони очи и се взря в монсийските долини. — Надявам се да е достатъчно бързо.

Тази нощ лагеруваха до поток, понесъл разтопен сняг към равнината. Очите на По искряха тревожно. Погледна я и ненадейно се усмихна.

— Искаш ли да хапнеш нещо сладко със заека?

— Разбира се — отвърна тя, — но няма значение какво искам, след като нямаме друго, освен заека.

Той стана и тръгна към шубрака.

Къде отиваш?

Не й отговори. Ботушите му захрущяха по камъните и накрая изчезна в мрака.

Тя се изправи.

— По!

— Не бой се, Катса. — Гласът му долетя отдалеч. — Ще намеря каквото искаш.

— Да не мислиш, че ще стоя тук и…

— Седни. Ще ми провалиш изненадата.

Тя седна, но му показа какво мисли за него и за изненадата му. Как ще се защура из тъмнината, ще се спъне в някоя скала и ще си счупи краката, та ще се наложи да го носи по останалия път. След няколко минути го чу да се връща. Пристъпи в светлината и застана пред нея, стиснал шепи. Коленичи и тя видя купчинката ситни зрънца в ръката му. Взря се в сенките, играещи по лицето му.

— Боровинки? — попита го и взе една от ръката му. Схруска я и усети студената й сладост. Преглътна меката кашица и го погледна объркано. — Дарбата ти ли ти ги показа? Тези боровинки?

— Да.

— По, това е нещо ново, нали? Да усещаш растенията толкова ясно? Все пак те не се движат, не мислят и не се канят да те нападнат.

Той се изправи. Наклони глава.

— Светът около мен се изпълва — рече — частица по частица. Мъглата се вдига. Честно казано, малко ме зашеметява. През цялото време съм леко замаян.

Катса се втренчи в него. Какво да отговори на това? Дарбата му показва боровинки и го замайва. Утре ще й съобщи, че на другия край на света има свлачище и тогава и двамата ще припаднат.

Въздъхна и докосна златото по ушите му.

— Ако стъпиш в потока, снежната вода ще ти облекчи краката, а после аз ще ги разтрия, за да ги стопля.

— Ами ако съм измръзнал и другаде? Ще ме стоплиш ли и там?

Гласът му се смееше и тя избухна в смях. Той улови брадичката й и я погледна сериозно в очите.

— Катса, когато наближим Лек, трябва да правиш каквото ти казвам. Обещаваш ли?

— Обещавам.

— Закълни се, Катса.

— По… Обещах ти и преди. Сега пак ти давам дума и се кълна. Ще правя каквото ми кажеш.

Изгледа я изпитателно и кимна. Изсипа последните плодове в дланта й и се наведе да си събуе ботушите.