Даровита

Вървяха по пръст и трева, които от време на време се редуваха със скали. Планинските върхове се възправяха срещу тях. Беше приятно усещане да не са в гората, а на открито, и да се изкачват бързо. Обширното, празно небе къпеше лицето на Катса с ярка светлина и изпълваше гърдите й с въздух и задоволство.

— Защо дори братята ти не знаят истината за Дарбата ти?

— Когато бях малък, мама ми забрани да им казвам. Измъчвах се, че трябва да я пазя в тайна. Най-много исках да споделя със Силверн и със Скай, с когото сме почти връстници. Сега обаче познавам братята си като зрели мъже и разбирам колко права е била майка ми.

— Защо? Не заслужават ли доверие?

— Заслужават, но са изтъкани от амбиции, Катса, всички до един, и непрекъснато се надпреварват да спечелят благоразположението на татко. Сега не ме възприемат като заплаха, защото съм най-младият и не тая никакви амбиции. Уважават ме, защото знаят, че за да ме победят в битка, трябва и шестимата да ми се опълчат едновременно. Ако узнаят обаче истината за Дарбата ми, ще се опитат да ме използват. Няма да устоят на изкушението.

— Но ти няма да им позволиш.

— Да, но тогава ще ме намразят, а не съм сигурен дали ще опазят тайната от съпругите и от съветниците си. Татко ще разбере и… С мен е свършено.

Спряха до ручейче. Катса отпи няколко глътки и си наплиска лицето.

— Майка ти е постъпила прозорливо.

— Най-много се страхуваше да не научи татко. — Той потопи гърлото на кожения си мех в ручея. — Не е коравосърдечен баща, но е трудно да си крал. Всеки се опитва да му отнеме трона. Щях да съм му твърде полезен. Нямаше да устои на изкушението да ме използва. А мама се страхуваше именно от това.

— Не е ли пожелавал да те използва като боец?

— Да, и аз съм му помагал. Не както ти помагаше на Ранда обаче. Татко не е тиранин като него. Ала мама се страхуваше да не реши да използва съзнанието ми. Искаше то да си остане мое, а не негово.

Катса не намираше за редно една майка да се окаже принудена да защитава детето си от баща му. Всъщност тя не знаеше много за майките и за бащите. Нямаше родители, които да я защитят от Ранда. Навярно не бащите, а кралете представляваха заплаха.

— А дядо ти се съгласи никой да не научава истината за Дарбата ти?

— Да.

— Баща ти ще се разгневи ли, ако разбере истината сега?

— Ще се разяри. На мен, на мама, на дядо. И с право. Години наред го държим в неведение.

— По принуда.

— Няма значение. Няма да ни прости лесно.

Катса се изкатери върху купчина камъни и се огледа. Не изглеждаше да са наближили върховете, издигащи се пред тях. Само ако се озърнеше назад, към горите под тях, разбираше колко високо са се изкачили. Усещаше го и по захладнелия въздух. Нарами торбите и се върна на пътеката.

Тогава мисълта за кралиците, които защитават децата си от кралете, я завладя по-дълбоко.

— По, Лек има дъщеря.

— Да, Битърблу. На десет е.

Възможно е Битърблу да играе някаква роля в тази странна неразбория. Да не би кралица Ашен да се крие, защото Лек се е опитал да нарани дъщеря й?

По се закова на място и я изгледа стреснат.

— Ако наранява животните за удоволствие, не ми се мисли какво би сторил на дъщеря си.

Съмнението увисна във въздуха между тях, зловещо и ужасно. Катса внезапно се сети за двете мъртви момичета.

— Да се надяваме, че грешиш — По се хвана за корема, сякаш му е призляло.

— Да вървим по-бързо — подкани го Катса. — В случай, че съм права.

Почти побягнаха. Тичаха нагоре по пътеката, която прекосяваше планината, деляща ги от Монсий и от истината, скрита в кралството.

На другата сутрин се събудиха върху прашния под на планинска хижа, до угаснал огън и сред зимен студ, който се просмукваше през пролуката под вратата. Замръзналите звезди се стопяваха, докато Катса и По се изкачваха, и светлина обливаше хоризонта. Пътеката стана още по-стръмна и още по-камениста. Бързият ход стопляше вдървените им от студ крайници — страданието не засягаше Катса, но измъчваше По.

— Обмислях как да влезем в двореца на Лек — обади се По.

Изкатери се по една скала, после по друга и накрая скочи върху трета.

— И какво измисли?

— Добре ще е да изясним подозренията си, преди да го срещнем.

— Да пренощуваме първо в някоя странноприемница край града ли?

— Да.

— Но нали не бива да губим време?

— Да. Ако не научим нищо полезно за една нощ, ще се представим в двореца.

Продължиха да се изкачват и Катса се запита как ли ще се случи — дали ще се появят като приятели и постепенно ще разбулят истината, или ще нахлуят неочаквано и ще предизвикат ожесточена битка. Представи си Лек като подъл негодник, застанал в края на кадифен килим, с едно око — подозрително и лукаво. В съзнанието си виждаше как изстрелва стрела в сърцето му и той се свлича на колене, окървавява килима и умира пред погледите на лакеите си. По щеше да й даде знак кога да стреля. Налагаше се да разчита на него, за щото докато не разкриеха истината за Дарбата на краля, не можеше да се довери на своята преценка. По? Вярно е, нали?

Той се позабави за миг, докато долови мислите й.