Читаем Даровита полностью

Изправи се рязко. Направи няколко крачки към езерото и се втренчи във водата, без да я вижда. Физическите потребности, които ограничаваха другите, не я засягаха. Тя нямаше нищо общо с нещата, от които другите страдаха. Знаеше инстинктивно как да оцелява и да живее в пустошта.

И бе способна да убие всекиго. При най-малката заплаха.

Катса седна.

Възможно ли беше да притежава Дарба за оцеляване?

Тутакси отрече подобна вероятност. Беше просто убийца, от край време беше убийца и нищо повече. В Двореца на Ранда пред очите на всички придворни уби братовчед си — мъж, който всъщност не искаше да я нарани. Уби го, без да се замисли, без да се колебае, както едва не уби вуйчо си.

Но не уби вуйчо си. Намери начин да го пощади и да остане жива.

И не искаше братовчедът да умре. Беше малка, с неоформена Дарба. Не го нападна, за да го убие, а за да се защити, да се защити от допира му. Беше забравила това някъде през годините, когато хората в двореца започнаха да странят от нея, а Ранда реши да използва уменията й за собствена изгода; нарече я своето дете — убиец.

Дарбата й не беше да убива. Дарбата й беше да оцелява.

Катса се засмя. Защото беше все едно да нарече Дарбата си живот; а това, разбира се, беше нелепо.

Стана отново и се върна до огъня. По я гледаше. Не я попита какво мисли, не полюбопитства. Щеше да почака, докато реши да му сподели. Видя колко изпитателно я наблюдава над пламъците.

— Сравнявах се с другите.

— Разбирам — отвърна той предпазливо.

Тя обели кожата на една опечена риба и отчупи от месото. Задъвка го замислено.

— По…

Той я погледна.

— Ако се окаже, че Дарбата ми не е да убивам, а да оцелявам.

Той повдигна вежди.

— Ще се изненадаш ли?

Той присви устни.

— Не. Звучи ми по-смислено.

— Но… Това е все едно да кажа, че Дарбата ми е животът.

— Да.

— Абсурдно е.

— Защо? Не мисля. И не става дума само за твоя живот. Благодарение на тази твоя Дарба си спасила мнозина.

Тя поклати глава.

— По-малко, отколкото съм наранила.

— Вероятно. Но имаш достатъчно време да промениш съотношението. Ще живееш дълго.

Да промени съотношението.

Катса отлепи още едно парче месо от костите. Лапна го и при тази мисъл се усмихна.

Двайсет и втора глава

Дърветата отстъпиха изведнъж пред планинската твърд. В подножието й се намираше градът, който щеше да приюти конете им. Сградите бяха от камък и от тежки греди, но не това смая Катса. Беше виждала естилските възвишения, но никога не бе виждала планини. Не беше виждала сребристи дървета, извисяващи се чак до небето, и още по-високи заснежени върхове, позлатени от слънцето.

— Напомнят ми за дома — сподели По.

— Такъв е Лиенид?

— Някои райони са такива. Градът на татко е до планина.

— Е, на мен пък не ми напомня на нищо. Почти не вярвам на очите си.

Тази нощ не разпънаха лагер и не ловуваха. Дружелюбната, грубовата жена на гостилничаря сготви и им поднесе вечеря. Очите им явно не я смущаваха и тя настоя да й разкажат от игла от конец какво и кого са видели по време на странстването си. Ядоха в топла стая с огромна каменна камина. Гореща яхния, зеленчуци, топъл хляб. Цялата трапезария на тяхно разположение. Столове, маса, чинии и лъжици. Взеха си топла вана, после легнаха в топли легла, по-меки, отколкото Катса си спомняше. Беше истински лукс и те му се насладиха, защото знаеха, че скоро няма да се радват отново на такова удобство.



Преди слънцето да изскочи над върховете, тръгнаха, натоварени с провизии, дадени им от жената на гостилничаря, и студена вода от кладенеца на странноприемницата. Взеха почти всичките си вещи — навитите завивки, дрехи, монети, лекарствата, картите, списъка с помощниците на Съвета. Оставиха съвсем малко от багажа заедно с конете. Катса препаса през гръб лъка и колчана със стрелите, защото беше по-добрият стрелец. Не носеха саби, но и двамата имаха по един нож и по една кама.

Небето, към което се изкачваха, порозовя, после почервеня. По планинската пътека личаха следи от други катерачи — угаснали огньове, отпечатъци от ботуши в пръстта. На места имаше хижи за пътниците — без мебелировка, но с грубовато изработени, практични камини. Съндър, Естил и Монсий ги построили заедно преди много години, когато кралствата заедно осигурявали безопасността на пътниците, прекосяващи границите им.

— Покрив и четири стени понякога стигат да ти спасят живота в снежна буря — отбеляза По.

— Връхлитала ли те е снежна буря в планината?

— Веднъж. Бях с брат си Силверн. Снежната виелица ни изненада. Открихме хижа на дървар. Ако не бяхме я намерили, сигурно щяхме да загинем. Четири дни бяхме в капан. Хранехме се с ябълките и хляба, крито си носехме, и пиехме разтопен сняг. Майка ни почти изгубила надежда да ни види отново.

— Кой брат е Силверн?

— Петият син.

— Жалко, че тогава не си усещал животните като сега. Щеше да изкопаеш някоя къртица или катерица.

— И да се изгубя по пътя към хижата. Или да събудя подозрения у брат ми как съм успял да уловя нещо във виелицата.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Сердце дракона. Том 9
Сердце дракона. Том 9

Он пережил войну за трон родного государства. Он сражался с монстрами и врагами, от одного имени которых дрожали души целых поколений. Он прошел сквозь Море Песка, отыскал мифический город и стал свидетелем разрушения осколков древней цивилизации. Теперь же путь привел его в Даанатан, столицу Империи, в обитель сильнейших воинов. Здесь он ищет знания. Он ищет силу. Он ищет Страну Бессмертных.Ведь все это ради цели. Цели, достойной того, чтобы тысячи лет о ней пели барды, и веками слагали истории за вечерним костром. И чтобы достигнуть этой цели, он пойдет хоть против целого мира.Даже если против него выступит армия – его меч не дрогнет. Даже если император отправит легионы – его шаг не замедлится. Даже если демоны и боги, герои и враги, объединятся против него, то не согнут его железной воли.Его зовут Хаджар и он идет следом за зовом его драконьего сердца.

Кирилл Сергеевич Клеванский

Фантастика / Фэнтези / Самиздат, сетевая литература / Боевая фантастика / Героическая фантастика