Даровита

Тя не отговори и след един миг недоумение забрави думите му. Мислите й се върнаха към неотложния въпрос. А и как иначе, след като По беше неотлъчно до нея.

Каква е разликата между съпруг и любовник?

Приемеше ли да стане съпруга на По, щеше да се обвърже с обещания за бъдеще, което още не виждаше. Станеше ли негова съпруга, щеше да е завинаги. И независимо колко свобода й дава По, тя щеше да знае, че свободата й е подарък. Свободата нямаше да е нейна, а дар от По. Няма значение, че той никога не би си поискал подаръка обратно. Щом не произтича от нея, не е нейна.

Ако По й стане любовник, дали идеше да се чувства впримчена, притисната в ъгъла от усещането за необратимост? Или ще притежава свободата, която извира от нея самата?

Една нощ лежаха от двете страни на гаснещия огън. Изведнъж я налегна нова тревога. Ами ако вземе от По повече, отколкото е способна да му даде?

— По?

Чу го как се обръща към нея.

— Да?

— Как ще се чувстваш, ако непрекъснато си отивам? Ако днес съм твоя, а на другия ден си тръгвам без обещание да се върна?

— Катса, само глупак би се опитал да те държи в клетка.

— Но това не ми казва как ще се чувстваш, ако винаги си в плен на прищевките ми.

— Не са прищевки, а повик на сърцето ти. Забравяш за способността ми да те разбирам, Катса. Тръгнеш ли си, ще бъда наясно, че не е от липса на любов. А ако е, ще разбера, че е правилно да си тръгнеш.

— Но ти не отговаряш на въпроса ми. Как ще се чувстваш?

По замълча. След известно време отвърна:

— Не знам. Най-вероятно ще чувствам много неща. Но само едно от тях ще е тъга. А аз съм склонен да рискувам да се почувствам тъжен.

Катса се втренчи във върховете на дърветата.

— Сигурен ли си?

Той въздъхна.

— Сигурен съм.

Беше готов да рискува. Да приеме тъгата, това бе същината на въпроса. Тя не знаеше докъде ще ги отведе този път, а да продължат по него означаваше да рискуват да си навлекат всякакви скърби.

Огънят припламна и угасна. Обзе я страх. Защото докато лагерът им потъваше в тъмнина, тя усети, че също избира риска.

На другия ден Катса би дала всичко за равен, прав път, та громолящите копита на препускащите коне да потушат чувствата й. Пътят обаче се виеше на зигзаг, издигаше се по скатове и се спускаше в оврази и тя едва се удържаше да не закрещи. Нощта ги доведе до дере, където водата пълнеше плитък, спокоен вир. Мъх покриваше дърветата и земята. Обвиваше пълзящите растения, които висяха от клоните, и се сипеше във вирчето, което лъщеше, зелено като плочника в градината на Ранда.

— Не те свърта нещо — отбеляза По. — Защо не отидеш на лов? Аз ще запаля огън.

Позволи на първите животни, изпречили се на пътя й да избягат. Разчиташе, като навлезе по-надълбоко в гората и повърви по-дълго, изопнатите й нерви да се поуталожат. След доста време се върна в лагера, понесла лисица, ала нищо не се беше променило. Той седеше спокойно до огъня. Обзе я чувството, че ще се пръсне. Захвърли месото на земята до пламъците. Седна на една скала и обхвана глава с длани.

Знаеше какво бушува у нея. Страх, жесток и студен страх.

Обърна се към По.

— Разбираш защо не бива да се бием, когато сме ядосани. Но позволено ли е да се борим, когато сме уплашени?

Той се взря в огъня и обмисли въпроса й. Погледна я.

— Зависи какво се надяваш да постигнеш с битката?

— Да ме успокои. Да приема по-спокойно присъствието ти. — Тя потърка чело и въздъхна. — Да възвърна самообладанието си.

Той не откъсна очи от нея.

— Да, знам, че ще ти въздейства така.

— Искаш ли да го направим, По?

Той я погледа мълчаливо още малко. Сетне се отдалечи от огъня и й махна да го последва. Тръгна зашеметена след него; мислите й кръжаха обезумели и когато застана срещу него, се втренчи онемяла в лицето му. Тръсна глава да я проясни, но не сполучи.

— Удари ме — подкани го.

За частица от секундата той не помръдна. После замахна с юмрук към лицето й и тя вдигна ръка да го спре. Сблъсъкът на ръцете им я изтръгна от ступора. Щеше да се бие с него и да го надвие. Още не беше я побеждавал; нямаше да я победи и тази нощ. Независимо от тъмнината, независимо от вихрушката в ума й. Вихрушката стихна, щом се хвърлиха един срещу друг. Умът й се проясни.

Удряше силно и бързо — с ръце, с лакти, с колене и с крака. Той също удряше силно, но всеки удар само подклаждаше енергията й. Всяко дърво, в което се блъскаха, всеки корен, в който се препъваха, й помагаше да се съсредоточи. Яростната схватка я успокои.

Когато го събори на земята и той отблъсна надвесеното й над него лице, тя извика:

— Чакай. Кръв! Усещам кръв.

Той застина.

— Къде? От устните ти ли тече?

— Не, от ръката ти.

Той седна, а тя клекна до него. Улови ръката му и се взря в дланта му.

— Ранен ли си? Усещаш ли нещо?

— Дреболия. От върха на обувката ти.

— Не биваше да се бием с обувки.

— Няма как да се събуем боси в гората, Катса. Не бой се. Наистина ми няма нищо.

— Но…

— По устните ти има кръв — отбеляза той със странен, отнесен вид, който говореше ясно колко малко го вълнува ранената му длан.