Декамерон

Месер Руджери яздел мулето, което му било подарено от краля, и двамата разговаряли за това-онова, а като наближил третият час, рицарят казал: „Май няма да бъде зле да спрем някъде, за да се изходят животните.“ Те свърнали в един обор и всички животни се изходили, само мулето нищо не направило. После продължили пътя си, а придворният все се вслушвал в словата на рицаря; по едно време стигнали една река и докато пояли конете, мулето взело, че се изходило по нужда в реката. Щом видял това, месер Руджери възкликнал: „Проклето животно, бог да те убие, и ти си като твоя господар, дето те подари на мен!“ Кралският придворен запомнил тия слова, запомнил и много други, които чул, докато пътували целия ден, но всичко останало било само най-големи хвалебствия за краля; поради това, когато на следната заран те възседнали конете си, за да продължат към Тоскана, придворният предал на рицаря заповедта на краля и месер Руджери веднага потеглил обратно.

След като узнал какво казал рицарят за мулето, кралят наредил да го извикат при него, приел го най-любезно и го запитал какво го е накарало да го сравни с мулето, или по-точно мулето с него. Месер Руджери отговорил откровено: „Господарю мой, сравних го с вас, защото както вие давате на когото не трябва, а не комуто се полага, така и то не се изходи по нужда там, където трябваше, ами свърши тая работа където не му беше мястото.“ Тогава кралят казал: „Месер Руджери, аз не ви дарих, както съм направил с мнозина други, които, сравнени с вас, нищо не представляват, не защото не ви смятам за най-доблестен измежду всички рицари и че не заслужавате да бъдете дарен; за това не съм виновен аз, виновна е вашата съдба, която ми е попречила да го сторя. Готов съм да ви докажа, че ви говоря самата истина.“ Месер Руджери отвърнал: „Господарю мой, оплаквам се не за това, че не съм получил от вас никакъв дар, защото не съм имал намерение да забогатявам още повече; оплаквам се, задето вие с нищо не сте отличили моето мъжество; но въпреки това аз ви заявявам, че приемам вашето извинение за вярно и честно; готов съм да видя каквото е вам угодно, въпреки че ви вярвам и така, без каквото и да е доказателство.“

Кралят го завел в една обширна зала, където по негова заповед били поставени два големи затворени сандъка, и в присъствие на множество придворни му казал: „Месер Руджери, в единия от тия сандъци са поставени моята корона и царският ми жезъл, а освен това и много мои хубави пояси, катарами, пръстени и всички мои накити и скъпоценности; другият сандък е пълен с пръст. Изберете си един от тях и той ще бъде ваш! Така ще видите кой се е показал непризнателен към мъжеството ви — аз или вашата съдба.“

Като видял, че такава е волята на краля, месер Руджери избрал един сандък; кралят заповядал да го отворят и се оказало, че е пълен с пръст. Затуй кралят се засмял и му рекъл: „Месер Руджери, сега можахте да се уверите, че каквото ви казах за съдбата, е било истина; но вашето мъжество заслужава аз да се противопоставя на силите на тази съдба. Знам, че не възнамерявате да станете испанец и затова не искам да ви даря тук нито замъци, нито градове; ще ви подаря сандъка, който ви бе отнет от съдбата; напук на нея аз искам той да бъде ваш, за да можете да го отнесете във вашия край и, както заслужавате, да се похвалите на вашите съграждани с мъжеството си, потвърждавайки словата си с моите дарове.“

Месер Руджери взел сандъка, изказал на краля благодарността, полагаща се за подобен дар, и се завърнал весел и доволен в Тоскана.

НОВЕЛА II

Гино ди Тако пленява абат дьо Клюни, лекува болния му стомах и го пуска на свобода; абатът се завръща в римския двор, помирява Гино с папа Бонифаций и го прави хоспиталиер.

След похвалите, отправени към щедростта, която крал Алфонсо проявил към флорентинския рицар, кралят, на когото тази щедрост се понравила твърде много, заповядал на Елиса да продължи; тя започнала веднага:

— Нежни дами, това, че един крал се е оказал щедър и е проявил щедростта си спрямо човек, който е бил на служба при него, не може да бъде наречено иначе освен голяма, достойна за похвала постъпка. Но какво бихме казали, като узнаем, че един духовник е проявил удивително великодушие към човек, с когото би могъл да постъпи и като с враг, без никой да го осъди за това? Разбира се, ние не бихме казали друго освен, че постъпката на краля е проява на благородство, а тази на духовника — истинско чудо, тъй като духовниците са по-големи скъперници и от жените и са скарани с всякаква щедрост; известно е също, че по природа всеки човек се стреми да си отмъсти за нанесеното му оскърбление, а ние виждаме, че духовниците, макар и да проповядват търпение и да ни насърчават да прощаваме обидите, жадуват за мъст много повече, отколкото другите люде. А от моята новела вие ще узнаете какво великодушие било проявено веднъж от едно духовно лице.