Делириум

Но Алекс няма намерение да се предава. Свива по най-тясната уличка, която се изпречва пред погледа му, и в опита си да ни последват, две от колите зад нас се сблъскват, блокират входа и цялата автомобилна колона спира. Писват клаксони. Остра миризма на дим и изгоряла гума насълзява очите ми, но след миг виждам, че отново летим, този път по „Франклин“.

Хорът на сирените в далечината става по-мощен: целият град е по петите ни.

Най-после заливът се открива пред нас — тих, спокоен и сивкав, като стъкло. Краищата на небето горят с розови и жълти пламъци. Алекс завива по страничния път и зъбите ми започват да тракат, докато подскачаме по старата разнебитена настилка, червата ми се качват в гърлото всеки път, когато минаваме през дупка. Вече сме близо. Сирените зад нас бръмчат като ято стършели. Ако успеем да минем през постовете, ако прескочим оградата…

Един хеликоптер увисва във въздуха над нас като огромно насекомо. Светлините му шарят по тъмния път, звукът от перките му е оглушителен, разбива въздуха на парчета.

Чува се силен като изстрел глас:

— В името на американското правителство ви заповядвам да спрете на място и да се предадете!

Отдясно се появяват туфи висока и пожълтяла от слънцето трева. Вече сме в залива. Алекс извежда мотора от пътя и цепи направо през блатата. Не кара, а се пързаля надолу, диагонално на граничната ограда. Прахта пълни устата и очите ми, задушава ме и аз кашлям в гърба на Алекс, усещайки движението на мускулите му. Събудено само наполовина, слънцето в далечината прилича на полуотворено око.

Вляво от нас се показва Турският мост, черен като скелет в утринния здрач. Лампите над пограничните постове пред нас все още светят. Дори и от това разстояние ми изглеждат спокойни и весели, като окачени хартиени фенери, толкова тънки, че можеш да ги счупиш с един удар. Зад тях са оградата, малката горичка и свободата. Толкова сме близо! Само да имахме още малко време…

Нещо профучава край нас и избухва в нощта; прахта се вдига във въздуха и образува арка над главите ни. Отново стрелят, този път от хеликоптера.

— На място! Слезте от мотора и сложете ръце на главата си!

Патрулките са тук, на пътя, който обикаля заливчето, и стават все повече, гумите им скърцат, когато спират, полицаите се втурват по тревата към блатото, стотици и стотици — никога не съм виждала толкова наведнъж — тъмни, нечовешки фигури, като стадо хлебарки.

И отново сме нагоре по тясната ивица трева, разделяща водата от стария разбит път и караулките, лавираме между храстите с такава бързина, че клоните им жилят краката и ръцете ни.

Изведнъж Алекс спира. Блъскам се в него, прехапвам език и усещам кръвта да пълни устата ми. Прожекторите от хеликоптера над нас продължават да шарят, търсят ни и ни намират, лъчите се насочват към нас. Алекс се предава, вдига ръце над главата си, слиза от мотора и се обръща към мен. Лицето му е неразгадаемо на неестествено ярката светлина, прилича на издялано от бял камък.

— Какво правиш? — надвиквам аз шума от хеликоптера, воя на сирените и вечния стон на океана. Водата се връща към брега с оня по-мощен от всеки друг звук, превръщащ всичко в прах. — Все още можем да го направим.

— Слушай ме, Лена. — Той говори тихо, но незнайно как, успявам да го чуя. Сякаш шепне директно в ухото ми, въпреки че стои на няколко крачки от мен с вдигнати ръце. — Когато ти кажа „тръгвай“, трябва да тръгнеш. Трябва да подкараш мотоциклета. Разбра ли ме?

— Какво? Аз не…

— Гражданка 914–238–619–3216. Слез от мотора и вдигни ръце над главата си. Ако не го направиш незабавно, ще стреляме.

— Лена! — Начинът, по който произнася името ми, ме кара да затворя уста. — Пуснали са ток по цялата ограда.

— Откъде знаеш?

— Мълчи и ме слушай. — Долавям в гласа му нотка на отчаяние. — Когато ти кажа „тръгвай“, тръгваш, когато ти кажа „скачай“, скачаш. Ще можеш да се прехвърлиш през оградата, но ще имаш трийсет секунди, най-много минута, преди отново да пуснат тока. Трябва да се изкачиш бързо. И после да избягаш.

Усещам, че някой ме потапя в кофа с лед.

— Аз ли? Ами ти?

Нищо не трепва по лицето му.

— Ще бъда зад теб — казва той.

— Даваме ви десет секунди… девет… осем…

— Алекс…

Невидима сила стяга гърдите ми с ледени пръсти.

Алекс се усмихва за миг — най-кратката усмивка на света, сякаш вече сме спасени и той се навежда към мен, маха кичур коса от челото ми и ме целува.

— Обещавам ти, Лена. Ще бъда точно зад теб. — Чертите на лицето му отново се вкаменяват — Но искам и ти да ми обещаеш нещо. Не бива да се обръщаш. Няма да поглеждаш назад дори и за миг. Окей?

— Шест… пет…

— Алекс, аз не мога…

— Закълни се, Лена.

— Три… две…

— Окей — казвам задавена от сълзите. Нямаме шанс. Нямаме никакъв шанс. — Кълна се.

— Едно.

В същата секунда около нас се разнасят изстрели, въздухът избухва. Алекс крещи:

— Тръгвай!

Навеждам се напред и давам газ, както го видях да прави. В последния миг усещам ръцете му около себе си, прегръщат ме толкова силно, че ще ме отнесат, ако не стискам здраво дръжките.