Делириум

Куршумите летят около нас. Алекс вика и едната му ръка отпуска хватката около кръста ми. Поглеждам назад и го виждам да притиска дясната си ръка. Качваме се на стария път и там ни посреща цяла редица охранители с насочени към нас пушки. Всички викат нещо, но аз не ги чувам: чувам само фученето на вятъра и съскането на електричеството по оградата. Виждам само дърветата от другата й страна, виждам как черните им клони изсветляват до зелено на утринното слънце, а широките им листа се протягат към нас като ръце.

Охранителите са съвсем близо, виждам отделни лица, отделни черти: жълти зъби на едно от тях, голяма брадавица на носа на друго. Но не натискам спирачка. Врязвам се между тях и те се разпръскват, отстъпват назад и встрани, за да не ги прегазим.

Оградата е пред нас: пет метра, три, два, „Ще загинем“.

И ето гласа на Алекс, съвсем ясен и невероятно тих, не съм сигурна дали наистина го чувам, или си представям, че шепне в ухото ми: „Скачай с мен! Сега!“

Пускам дръжките и скачам настрани. Моторът се забива в оградата. Болката преминава през всяка част от тялото ми — костите сякаш се отделят от мускулите, а мускулите от кожата, докато се търкалям по острите камъни, плюя прахта, кашлям и се боря за въздух. Изведнъж светът притъмнява за цяла една секунда. Но след миг всичко пред очите ми лумва в ярки цветове. Мотоциклетът се удря в оградата и във въздуха се разнася мощен гръм. Избухва пожар, огромни оранжеви езици литват нагоре в опит да достигнат небето. Оградата се разтърсва, простенва и замлъква. Късо съединение.

Това е моментът да се покатеря, точно както ми каза Алекс.

Не знам откъде намирам сили да долазя на колене и лакти до оградата, повръщайки прах. Чувам зад мен викове, но те идват отдалече, като изпод вода. Хващам се за телта и тръгвам нагоре, сантиметър по сантиметър. Бързам, напрягам всички сили, но имам чувството, че пълзя, че стоя на едно място. Алекс сигурно е зад мен, защото го чувам да вика:

— Давай, Лена, давай!

Фокусирам се върху гласа му и изключвам всичко останало. Това ми дава сили да продължа. Като по магия стигам до върха и стъпвам на кълбото от бодлива тел, както ме научи Алекс, прескачам я и се оставям на гравитацията цели шест метра до земята. Падам тежко в тревата и като че ли губя съзнание, неспособна да поема повече болка. Само още няколко крачки и гората ще ме погълне; дърветата и гъстите им клони ще ме защитят. Чакам Алекс да се появи до мен. Но той не скача.

И тогава правя онова, което се заклех да не правя. Изведнъж всичките ми сили се връщат, съживени от страха. Скачам на крака в мига, когато оградата започва отново да съска.

И поглеждам назад.

Алекс е все още от другата страна на оградата, зад стената от дим и огън. Не е помръднал и сантиметър, след като скочихме от мотора, дори не се е опитал.

Неочаквано си спомням какво отговорих, когато ме попитаха за „Ромео и Жулиета“ на първото оценяване. Тогава успях да измисля една-единствена дума: красиво. Исках да обясня. Исках да кажа нещо за саможертвата.

Тениската на Алекс е червена и в първия момент решавам, че е игра на светлината, но после разбирам, че е напоена с кръв. Тя се лее от гърдите и оцветява фланелката му, както синьото оцветява небето, докато слънцето носи новия ден на лъчите си. Отзад има цяла армия от хора хлебарки, всички тичат към него с насочени пушки. Охранителите също приближават, заграждат го от двете страни, сякаш искат да го разкъсат на две, точно през сърцето. Хеликоптерът го държи между прожекторите си. Той стои, бял, спокоен, със замръзнала усмивка и аз съм сигурна, че никога не съм виждала нещо по-красиво от тази картина.

Алекс ме гледа през дима и оградата. Не сваля поглед от мен. Косата му е като корона от листа, тръни и пламъци. Очите му са пълни със светлина, повече светлина, отколкото има във всеки град в света, повече, отколкото бихме могли да произведем за милион години.

Той отваря уста и произнася последната си дума, последната, която ще чуя от него:

„Бягай!“

Хората хлебарки се нахвърлят върху него като лешояди и го разкъсват с ръце и със зъби.

Не знам колко време бягам. Часове, а може би дни.

Алекс ми каза да бягам. И аз бягам.

Трябва да ме разберете. Аз не съм нищо специално. Аз съм просто едно момиче. Висока съм един и петдесет и шест и мога да ви уверя, че във всяко отношение съм абсолютно невзрачна.

Но си имам тайна. Може да изградите стени до небето, но аз пак ще намеря начин да прелетя през тях. Може да се опитате да ме приковете към леглото с хиляди ръце, но аз пак ще се бунтувам. Там има много като мен, повече, отколкото си мислите. Ние сме хората, които продължават да вярват; които отказват да се предадат и живеят в един свят без степи, хора, които обичат чрез омразата, чрез отказа, чрез надеждата. И без страх.

Обичам ви. Помнете, те не могат да ни го отнемат!

Благодарности