Делириум

Натискам дръжката на прозореца с всички сили, но тя не помръдва. Алекс също вика нещо отдолу, ала не мога да го чуя, защото двигателят на мотора отново е включен.

— Спрете я! — крещи Каръл и Уилям най-после се задейства, събужда се напълно и връхлита в стаята. Болката пронизва рамото ми, докато блъскам с него стъклото на прозореца, който продължава да упорства. Няма време, няма време, няма време. Всеки миг Уилям ще ме хване и всичко ще свърши.

И в този миг Грейс вика:

— Спрете!

Всички замръзват за секунда. Грейси проговаря пред тях за първи път. Уилям се спъва в собствения си крак, докато гледа внучката си с отворена уста. Каръл застива на прага, зад нея Джени разтрива очи, сякаш да се убеди, че не сънува. Дори и двамата регулатори спират на стъпалата.

Тази секунда решава всичко. Удрям още едно рамо и стъклото най-после се пръсва, парченцата се разпиляват по улицата и преди да се замисля какво правя, се засилвам и скачам от втория етаж на къщата. Въздухът ме обгръща като прегръдка и за миг сърцето ми запява: „Аз летя“

Удрям се в земята с такава сила, че краката ми поддават и въздухът се стоварва върху мен като камък. Изкълчвам левия си крак и дъхът ми буквално спира. Продължавам напред на четири крака, търкалям се към оградата. Виковете над мен започват отново, миг по-късно външната врата се отваря и двама мъже хукват към портата.

— Лена!

Това е гласът на Алекс. Вдигам глава. Той се пресяга, подава ми ръка, сграбчва ме за лакътя и ме издърпва през оградата; теленият край закача блузата ми, разкъсва плата и се забива в мен, но сега нямам време за това. Радиостанциите на регулаторите съскат от верандата, сякаш е станало късо съединение. Един от тях крещи в апарата. Другият зарежда автомата си. И при цялата лудница, изведнъж в главата ми идва най-глупавата мисъл на света: „Не знаех, че имат право да носят оръжие“.

— Хайде! — крещи Алекс. Изкатервам се на мотора зад него и се хващам здраво за кръста му.

Първият куршум улучва оградата вдясно от нас. Вторият се удря в тротоара.

— Тръгвай! — пищя аз и Алекс ни изстрелва напред в мига, когато третият куршум профучава толкова близо до нас, че усещам раздвижването на въздуха.

Поемаме към края на алеята, оттам Алекс извива рязко кормилото надясно и моторът буквално се приземява на другата улица, като се накланя толкова силно, че косата ми докосва асфалта. Стомахът ми се преобръща и аз решавам: „Това е краят“, но мотоциклетът се изправя като по чудо. Набираме скорост, направо летим, изстрелите и виковете остават далече зад нас.

Но тишината е кратка. Щом свиваме по „Конгрес“, ни посреща вой на сирени. Колите се приближават все повече и повече и воят преминава в писък. Искам да кажа на Алекс да кара по-бързо, но сърцето ми бие толкова силно, че ми отнема думите. Дори да можех да говоря, вятърът около нас щеше да отнесе думите ми, освен това съм сигурна, че той и без това кара на пълна скорост. Сградите от двете ни страни се размазват пред погледа ми, превръщат се в безформена сива маса от разтопен метал. Никога градът не ми се е струвал толкова чужд, толкова ужасяващ и деформиран. Сирените пищят пронизително, звукът преминава през мен като тънко острие. Прозорците около нас светват един по един, хората се събуждат. Хоризонтът сияе в червено: слънцето го обагря в ръждиво, в цвета на стара засъхнала кръв. Страхът ме разкъсва отвътре по-силно от кошмар, по-силно от агония.

Изведнъж в края на улицата сякаш от нищото се материализират две полицейски коли и блокират пътя ни. Десетки регулатори и полицаи се изливат на платното с разкривени от крясъци и викове лица. Гласовете им гръмват през техните ужасни радиоапарати и мегафони.

— Спри! Спри или ще стрелям!

— Дръж се! — крещи Алекс и аз усещам стягането на мускулите му под пръстите си. В последната секунда той извива предницата наляво, качва мотора на тротоара и завива по друга странична уличка, отърквайки метала в тухлена сграда. Десният ми крак се удря в стената и аз изписквам. Кожата по кокалчето ми изчезва и аз изтръпвам от пулсиращата болка, докато се носим по инерция напред. След миг той поема контрол над мотоциклета и ние отново летим. Вече сме в дъното на уличката, когато зад нас се появяват две патрулни коли. След тях има още и още.

Движим се толкова бързо, че ръцете ми треперят, докато ги стискам около Алекс. И изведнъж се успокоявам. Виждам с пълна яснота, че няма да успеем. И двамата ще умрем днес, ще ни прострелят, ще се пребием някъде или ще експлодираме сред пламъци и разтопен метал, и когато ни погребват, телата ни ще са споени от метала и няма да могат да ни разделят. Части от него ще останат с мен, мои части ще отидат с него. Странно, но мисълта за смъртта не ме разстройва. Готова съм да се предам, готова съм да поеми последния си дъх притисната в него, докато гърдите, дробовете и ребрата му се движат в синхрон с моите.