Делириум

Виждала съм времето да се разтяга до безкрай, като вълна в океана; виждала съм го и да препуска с такава скорост, че ти се завърта главата. Но никога досега не съм знаела, че може да прави и двете едновременно. Минутите се влачат мъчително бавно, направо ме побъркват. Няма какво друго да правя, освен да наблюдавам как светлината на тавана се измества милиметър по милиметър и да се боря с болката в главата и раменете. Изтръпването се премества от лявата ми ръка към дясната. Една муха се лута из стаята, блъска се в капаците отново и отново, опитва се да намери път за навън. Най-накрая пада омаломощена на пода.

„Съжалявам, мушичке. Съчувствам ти“.

В същото време се ужасявам, когато виждам колко много време е минало, откакто Хана си тръгна. Всеки час ме приближава все повече до процедурата, до окончателната ми раздяла с Алекс. Минутите ми изглеждат като часове, часовете летят като минути. Искам само едно: да разбера дали Хана е успяла да пусне бележката в ръката на Губернатора, но дори и да го е направила, надеждата Алекс да се сети да погледне там, е минимална.

Въпреки това е надежда.

Изобщо не се намислям за другите пречки за бягство, например факта, че съм овързана и закачена за таблата като салам или че леля Каръл, чичо Уилям, Рейчъл или Джени — един от четиримата — през цялото време стои пред вратата ми.

Наречете го отричане, инат или лудост, но твърдо вярвам, че Алекс ще дойде и ще намери начин да ме спаси, като в онази вълшебна приказка, която ми разказа по обратния път от Пустошта. В нея принцът спасява една принцеса от висока заключена кула, като убил страшния дракон и преминал през гора от отровни тръни, за да стигне до нея.

Късно следобед Рейчъл влиза с купа, пълна с димяща супа, сяда на леглото ми, но не ме заговаря.

— Какво, да не би да си забравила да сложиш адвил? — клъцвам я, когато поднася лъжицата към устата ми.

— Не се ли чувстваш по-добре, след като се наспа? — пита ме невинно тя.

— Щях да се чувствам по-добре, ако не бях вързана.

— Това е за твое добро — казва тя и отново поднася лъжицата към мен.

Изобщо не искам храната й, но ако Алекс дойде за мен (кога, кога ще дойде и дали ще дойде? Трябва да вярвам!), ще ми трябват сили. Освен това, ако хапна, леля и чичо може да повярват, че наистина съм се отказала да се съпротивлявам, и да охлабят примката на въжето или да престанат да ме следят през ключалката, което ще ми даде възможност да избягам.

Затова изсърбвам съдържанието на лъжицата и се насилвам да се усмихна:

— Не е лоша.

Рейчъл веднага отговаря на усмивката ми.

— Ако искаш, ще ти сипя още една порция. Трябва да си в добра форма за утре.

„Браво на теб, сестричке“, казвам си, излапвам цялата купа и искам втора.

Минутите отново спират, трупат се върху мен като огромна купчина. Но миг след това слънцето вече тръгва надолу, стаята се изпълва с топлия цвят на мед, след него идва искрящото жълто, като яйчен сладолед, и накрая цветовете започват да се отмиват от стените, стичат се като вода, която отива в канала. Не очаквам Алекс да дойде, преди да се стъмни напълно — това би било самоубийство, — но чакането е мъчително. Не ми остава никакво време.

На вечеря хапвам още супа с клисав хляб. Този път вечерята ми носи Каръл, а Рейчъл остава зад вратата. Казвам й, че трябва да отида до тоалетната, и тя ме отвързва за малко, но настоява да ме придружи и стои до мен, докато пишкам, което ми се струва ужасно унизително. Краката ми се огъват и главата ме боли още повече, когато се изправям. По китките ми има дълбоки следи — найлоновото въже е оставило белези — и ръцете ми са като отсечени, висят безжизнено от раменете ми. Връщам се и Каръл ме завързва отново. В първия момент решавам да се боря. Тя е по-висока от мен, но аз със сигурност съм по-силна. Но после размислям. Къщата е пълна с хора, чичо също си е у дома, освен това няма начин наоколо да няма регулатори. Ще ме укротят за нула време и ще ме натъпчат с успокоителни. И ще проспя всичките си възможности. Тази нощ трябва да остана будна. Ако Алекс не дойде, ще се наложи да измисля сама някакъв план.

Но едно е сигурно: няма да отида утре на процедурата, ако ще да умра.

Затова стягам всички мускули до краен предел, докато Каръл ме връзва. Когато ги отпускам отново, остава малко, но съществено място между китката и въжето. Само няколко милиметра са, но може да се окажат достатъчни и да успея да се измъкна от найлоновите си белезници. Има и още една добра новина: както се надявах, с настъпването на вечерта всички у дома се отпускат. Вратата ми вече не се охранява толкова стриктно. Рейчъл напуска поста си за пет минути, за да отиде до тоалетната; Джени използва времето, за да учи Грейс на правилата на някаква измислена от нея игра; Каръл ме оставя сама около половин час, докато мие съдовете. След вечеря застъпва чичо Уилям. Това ме устройва. Той носи със себе си малък транзистор, сигурно ще задреме, докато го слуша, както прави всяка вечер.

И тогава, може би — Господи, дано! — ще мога да се измъкна оттук.