Делириум

Обръщам се и забивам поглед в нея, обзета от гняв, не, от нещо по-дълбоко, от омраза. Мразя я заради лъжите й. Мразя я заради преструвките, че лъже, че й пука за мен, че изобщо използва думата „загрижена“.

— Ти си лъжкиня — избухвам неволно. — Знаела си за мама.

Този път воалът пада. Тя се свива като ударена.

— За какво говориш?

— Знаела си, че не се е… не се е самоубила. Че са я отвели.

Рейчъл ме гледа объркано.

— Нямам представа за какво говориш, Лена.

Рейчъл не знае. Радвам се, че поне за това греша. Не знае и никога не е знаела. Отдъхвам си, но ми става мъчно за нас.

— Рейчъл — започвам по-меко, — тя е била в Криптата. Била е затворена там през цялото време.

Рейчъл ме зяпва с отворена уста. После става рязко, изпъва панталоните си и почиства невидими прашинки от тях.

— Лена… ти падна на главата си. Удари се лошо. — Отново онзи тон, сякаш сама съм си го причинила. — Изтощена си и си объркана.

Не възразявам. Няма смисъл. Прекалено е късно за Рейчъл. Тя винаги ще живее зад стената. Винаги ще живее в сън.

— Опитай се да поспиш малко — продължава тя. — Ще ти донеса още вода.

Взима чашата и тръгва към вратата, като щрака ключа за осветлението. Спира за малко на прага, но остава с гръб към мен. Светлината от коридора е слаба, образът й потъва в мрак и тя ми прилича на сянка.

— Знаеш ли, Лена — казва тихо и се обръща. — Нещата ще се оправят. Знам, че сега се ядосваш. Мислиш си, че не те разбираме. Но аз разбирам. — Тя замлъква за момент и свежда поглед към празната чаша. — И аз бях като теб. Спомням си онези чувства, гняв, страстта и усещането, че не можеш да живееш без това, че е по-добре да умреш. — Рейчъл въздъхва. — Трябва да ми повярваш, Лена, всичко това се дължи на болестта. Просто болест. След няколко дни ще се увериш сама. Всичко ще ти изглежда като сън. За мен е точно това.

— По-щастлива ли си сега? Доволна ли си, че го направи? — питам аз.

Може би приема въпроса ми като знак, че слушам внимателно, защото се усмихва и казва:

— Много повече от преди.

— Значи не си приличаме — прошепвам ядосано. — Ти не си като мен.

Рейчъл отваря уста да каже нещо, но в същия момент Каръл се появява на вратата. Лицето й е червено, косата й стърчи във всички посоки, но когато заговаря, гласът й е тих.

— Всичко е наред — казва тихо към Рейчъл. — Уговорихме го.

— Слава богу! — въздъхва Рейчъл, но добавя мрачно: — Но тя няма да отиде доброволно.

— Кой отива доброволно? — пита сухо Каръл, хвърля един поглед към мен и изчезва.

Думите и тонът й ме плашат. Опитвам се да седна, но ръцете и краката ми са като желе.

— Какво сте уговорили? — питам и с изненада чувам войнствена нотка в гласа си.

Рейчъл отново поглежда към мен.

— Казах ти. Искаме просто да те спасим — казва с равен тон.

— Какво сте уговорили? — Паниката пълзи в мен и усещането е по-лошо от неочаквано връхлетялата ме слабост. Клепачите ми натежават и трябва да се боря, за да държа очите си отворени.

— Процедурата ти. — Това е Каръл. Отново се е върнала. — Успяхме да уредим да мине по-рано. Ще те заведем в неделя рано сутринта. Надяваме се всичко да мине добре.

— Това няма да стане! — Усещам, че се задушавам. До неделя има по-малко от четирийсет и осем часа. Няма време да предупредя Алекс. Няма време да организираме бягството си. Няма време за нищо. — Няма да го направя.

Сякаш не съм аз. Всичко се излива от устата ми в дълъг и протяжен стон.

— Един ден ще разбереш — казва Каръл.

Двете с Рейчъл тръгват към мен и аз виждам какво държат и двете — по една навита на кълбо найлонова корда.

— Един ден ще ни благодариш.

Опитвам се да избягам, но тялото ми не ме слуша, погледът ми се замъглява. В съзнанието ми се струпват облаци и ме лишават от способността да говоря. „Излъга ме за адвила“, казвам си. Следващата ми мисъл е: „Това боли“, докато нещо се впива в ръцете ми.

После не помня.

Двайсет и шеста глава

Ето най-дълбоката ти тайна, която никой не знае
(коренът на корена, зародиш на зародиша,
небето на небето на едно дърво, наречено живот,
по-високо от копнежа на душата ти
от скривалището на ума).
Това е чудото, което държи звездите там отгоре.
Аз нося твоето сърце. Нося го в теб.
„Аз нося твоето сърце с мен“, стих от Едуард Естлин —
от Списъка с опасни думи и идеи за нуждите на средните училища, www.ccdwi.gov.org.

Събуждам се отново и чувам някой да повтаря името ми. С мъка идвам в съзнание, виждам рус ореол около нечия глава и за миг решавам, че съм умряла. Може би учените са сбъркали и раят не е само за излекувани.

Постепенно лицето на Хана изплува и аз разбирам, че все още съм жива.

— Будна ли си? — пита ме тя. — Чуваш ли ме, Лена? Простенвам и тя си отдъхва. После сяда на леглото до мен.