Делириум

— Слава богу! — прошепва тихо. Изглежда изплашена. — Беше толкова тиха, че си помислих, че ти… че те…

Замлъква насред изречението, тръсва глава и пита:

— Как се чувстваш?

— Гадно — казвам в отговор.

Хана потръпва и мята бърз поглед през рамо. Забелязвам една сянка в коридора зад вратата. Разбира се. Наблюдават ни. Или ни наблюдават, или са ми сложили двайсет и четири часова охрана. Най-вероятно и двете.

Хубавото е, че поне главата вече не ме боли толкова силно, за разлика от раменете. Все още замаяна от съня, се опитвам да сменя позицията си, когато си спомням Каръл, Рейчъл и найлоновото въже. Вдигам поглед и виждам, че ръцете ми са вдигнати над главата и вързани за таблата на леглото. Сега съм истински затворник. Гневът идва отново, смесва се с кръвта ми и плисва във вените. В същото време си спомням думите на Каръл, че процедурата ми е изместена за тази неделя, и паниката тръгва по петите ми.

Извъртам глава на една страна. Слънцето струи през тънките пластмасови капаци на прозорците и образува светли прашни линии из въздуха.

— Колко е часът? — Опитвам се да стана, но изохквам, когато кордата се впива в китките ми. — Кой ден сме?

— Шшшт. — Хана ме бута отново върху възглавниците. — Събота сме. Три следобед.

— Ти не знаеш. — Думите дращят гърлото ми. — Утре ще ме заведат в лабораториите. Изтеглиха процедурата…

— Знам — казва Хана и ме гледа настойчиво, сякаш се опитва да ми каже нещо. — Дойдох веднага, щом разбрах.

Макар и кратка, борбата ме изтощава и аз потъвам отново във възглавниците. Лявата ми ръка е изтръпнала от положението, в което е била цяла нощ, и вдървяването й се предава на цялото ми тяло, превръщайки вътрешностите ми в лед. Всичко е безнадеждно. Всичко. Изгубих Алекс завинаги.

— Откъде разбра? — питам отпаднало.

— Всички говорят за това. — Тя става, отива до чантата си и рови в нея. Вади бутилка с вода, връща се при мен и коленичи до леглото ми, така че сега очите ни са на едно ниво. — Изпий това. Ще се почувстваш по-добре.

Налага се да държи бутилката до устните ми, сякаш съм бебе. Малко е неловко, но вече съм претръпнала.

Водата гаси част от пожара в гърдите ми и ми става малко по-добре.

— Хората знаят ли… разбраха ли… — Облизвам устни и поглеждам над рамото на Хана. Сянката е там, помръдва леко и аз хващам раирана престилка. Снишавам глас. — Говорят ли кой…

Хана нарочно повишава глас:

— Не се инати, Лена. Рано или късно ще открият кой те зарази. Най-добре си кажи сама кой ти причини това.

Очевидно речта на Хана е предназначена за Каръл. Докато говори, ми намига, после върти глава в знак на отрицание. Алекс е жив. Може би не всичко е загубено.

Казвам на Хана само с устни: „Алекс“, и вирвам брадичка към нея с надеждата да ме разбере, че искам да го намери и да му каже какво става.

Очите й блесват за миг, но усмивката на устните й бързо умира.

Изтръпвам. Подозирам, че ще ми съобщи лоша новина.

Тя продължава своята реч, високо и ясно:

— Твоето не е просто инат, Лена, това си е чист егоизъм. Ако им кажеш, може би ще разберат, че аз нямам нищо общо с това. Нямам намерение да бъда следена денонощно.

Сърцето ми замира. Разбира се, че ще сложат опашка след Хана. Сигурно подозират, че е замесена, най-малкото, че знае нещо.

Може наистина да е егоистично, но в момента не мога да й съчувствам. Отчаянието ми е по-силно.

Тя не би могла да се свърже с Алекс, без да заведе цялата полиция на Портланд при него. И ако се разбере, че се е правил на излекуван и е помагал на съпротивата… съмнявам се, че изобщо ще си правят труда да организират съдебен процес. Ще минат директно към екзекуцията.

Хана вижда изписаното на лицето ми отчаяние.

— Съжалявам, Лена — казва, този път шепнешком. — Знаеш, че ако можех, щях да ти помогна.

— Да, но не можеш. — Но веднага съжалявам за думите си. Хана изглежда ужасно, точно както се чувствам аз. Очите й са подпухнали, носът й е червен, изглежда е плакала скоро, целият й вид говори, че наистина е дотичала веднага, щом е разбрала. Виждам, че е с маратонки, плисирана пола и двойно по-голяма тениска, с каквито обикновено спи. Явно е облякла първото, попаднало пред погледа й.

— Съжалявам — казвам по-меко. — Знаеш, че не искам да те обидя.

— Няма нищо.

Тя става и започва да крачи из стаята, както прави винаги, когато мисли. За секунда, не, за една част от нея, ми се иска изобщо да не бях срещала Алекс. Да върна времето в началото на лятото, когато всичко беше толкова просто и ясно; или да го върна още по-назад, до предишната есен, когато с Хана бягахме около статуята на Губернатора, учехме за изпити на пода в стаята й и дните тичаха напред към деня на процедурата ми като подредени плочки на домино.

Губернаторът. Където Алекс ме е видял за пръв път; където ми остави бележка.

И изведнъж ми хрумва нещо.

Налагам си спокойствие и питам възможно най-нехайно:

— Хана, какво стана с Алисън Давни? Не пожела да ни каже сбогом, а?

Хана спира и се втренчва в мен. Алисън Давни е нашата кодова дума, така наричаме Алекс, когато се налага да си кажем нещо за него по телефона или в имейл. Тя бърчи чело и казва предпазливо: