Делириум

Силен свирещ звук, писък, палка, замръзнала във въздуха.

Палката тръгва надолу, кучето скача; нечовешката болка ме разтърсва като ток.

После настъпва мрак.

Когато отварям очи, светът сякаш се е разпаднал на хиляди парченца. Всичко пред мен е като мозайка от светли петна, които се въртят и въртят до безкрай. Като калейдоскоп. Примигвам няколко пъти и цветните петна се подреждат в прилична на луковица включена крушка и кремав таван с голямо мокро петно във формата на бухал. Моята стая. Моят дом. Аз съм си у дома.

Въздъхвам облекчено. Тялото ми настръхва, хиляди иглички се забиват едновременно в мен и единственото, което искам, е да не мърдам от меката възглавница, да потъна в тъмнината и да заспя, да спя, докато острата болка в главата ми изчезне. После си спомням: катинара, нападението, пълзящите към нас сенки. И Алекс.

Какво стана с Алекс?

Надигам се, опитвам се да седна, но ужасната болка в главата се спуска надолу, схваща врата ми и аз падам върху възглавниците, изпъшквам и затварям очи. Чувам вратата да се отваря. От коридора нахлуват гласове. Леля говори с някого в кухнята, но гласът ми е непознат. Сигурно е регулатор.

Нечии стъпки прекосяват стаята. Аз продължавам да стискам очи, правя се, че спя. Някой се навежда над мен, усещам топлия му дъх по врата си.

Други стъпки изкачват стълбата, спират пред вратата и гласът на Джени изсъсква:

— Какво правиш тук? Леля Каръл ти каза да стоиш настрана. Слизай долу, иначе ще й кажа.

Топлият дъх се отдалечава и стъпките се връщат към вратата, после по коридора. Отварям съвсем лекичко очи, колкото да видя Грейс да се измъква покрай Джени, която стои на вратата. Сигурно е дошла да ме провери. Отново затварям очи и тя прави няколко предпазливи крачки към леглото ми. Завърта се рязко, но не напуска стаята толкова бързо, колкото ми се иска. Чувам я да вика по коридора:

— Още спи.

Вратата изскърцва и се затваря отново. Но не преди да чуя от кухнята:

— Кой е бил? Кой я е заразил?

Този път ставам, въпреки пронизващата болка в главата и врата и чувството, че съм на някаква страшна и високоскоростна въртележка. Опитвам се да стъпя на пода, но краката не ме държат. Свличам се на четири крака и пропълзявам до вратата. Въпреки че съм на колене и лакти, усилието е огромно и щом я достигам, се просвам долу, разтреперана от изтощение. Стаята продължава да се люлее напред-назад като дяволска люлка.

Допирам глава до пода и за щастие установявам, че чувам по-добре какво говорят долу.

— Не може да не сте го мернали — долавям гласа на леля. Тази истерична нотка ми е напълно непозната.

— Не се тревожете — казва регулаторът. — Ще го намерим.

Това е добра новина. Алекс трябва да е избягал. Ако имат и най-малка представа кой е бил с мен на онази улица, ако дори подозираха, щяха вече да са го изправили пред съда. Мълчаливо благодаря на Бог, че е помогнал на Алекс да се спаси. Това си е истинско чудо.

— Нямахме представа — казва Каръл, все още с треперещ глас, толкова различен от всекидневния премерен тон. Сега разбирам: тя не просто е изпаднала в истерия. Тя е направо ужасена. — Трябва да ни повярвате! Нямахме никаква представа, че е заразена. Нямаше знаци. Имаше си апетит. Не закъсняваше за работа. Не менеше настроенията си…

— Сигурно е прикривала симптомите — прекъсва я регулаторът. — Заразените често го правят.

Усещам отвращението в гласа му, когато произнася „заразен“, сякаш казва „хлебарка“ или „терорист“.

— Какво ще правим сега?

Гласът на Каръл заглъхва. Явно са минали в хола.

— Ще решим проблема бързо — отвръща регулаторът. — С малко късмет, мисля, че до края на седмицата…

Думите стават неразбираеми, гласовете се изгубват. Опирам чело до вратата, вдишвам и издишвам, фокусирам се в това. Събирам сили, ставам и успявам да се задържа на крака. Замайването все още е силно, затова бързам да се облегна на стената и да премисля възможностите. Трябва да разбера какво точно се случва. Да знам откога регулаторите са наблюдавали нашата къща и да се уверя, че Алекс е жив и в безопасност. Трябва да говоря с Хана. Тя ще ми помогне. Тя ще ме научи какво да направя.

Натискам дръжката и осъзнавам, че вратата е заключена отвън.

Разбира се. Сега съм затворница.

И изведнъж, докато стоя с ръка върху дръжката, тя започва да се движи, чува се изщракване. Обръщам се, забравям за болката и се хвърлям към леглото в мига, когато вратата се отваря и Джени влиза отново.

Не успявам да затворя очи достатъчно бързо и тя се провиква към коридора:

— Събуди се.

В ръцете си държи чаша с вода, но явно не иска да влиза в стаята. Остава на прага и ме наблюдава оттам.

Не ми се говори с Джени, но съм много жадна. Имам чувството, че устата ми е пълна с пясък.

— Това за мен ли е? — соча към чашата. Гласът ми е прегракнал и треперещ.

Джени кима, но устните й оформят съвършена бяла линия. Явно е инструктирана да не говори с мен. Стрелва се бързо напред, оставя чашата на малката разнебитена масичка до леглото и се връща със същата бързина.

— Леля Каръл каза, че това ще ти помогне.

— За какво ще ми помогне?