Делириум

Бузите ми пламват. Чак сега се сещам, че не съм й казала за екскурзията ни до Пустошта. Знам, че ще възприеме и това като предателство. Някога й казвах всичко.

— Само веднъж. И само за няколко часа. Там е фантастично, Хана. Няма нищо общо с онова, което сме си представяли. И преминаването… самият факт, че можеш да ходиш, където си искаш… Толкова е различно от онова, което са ни казвали… За всичко са ни лъгали, Хана.

Спирам за миг и я поглеждам. Тя навежда глава и измъква някакъв конец от ръба на шортите си.

— Можем да го направим — казвам тихо. — Да заминем тримата.

Хана не отговаря. Дълго се взира в океана. След цяла вечност поклаща почти незабележимо глава, поглежда ме и се усмихва тъжно:

— Ще ми липсваш, Лена.

— Хана… — започвам аз, но тя ме прекъсва:

— А може и да не ми липсваш. — Става и изтупва пясъка от шортите си. — Нали това ни обещават след лечението? Няма болка. Не и такава болка.

— Няма нужда да се подлагаш на това — казвам и също ставам. — Ела с нас.

Тя се смее тъжно.

— И да оставя всичко това? — сочи с ръка наоколо. Виждам, че иска да се пошегува, но не й се получава. Въпреки всичките протести, тайните купони и забранената музика, Хана не иска да остави живота си и това място: единственото, което някога сме познавали. Естествено, за нея тук има живот, тя има семейство, бъдеще и добър партньор. Аз нямам нищо.

Ъгълчетата на устата й започват да потрепват, тя навежда глава и рита с крак в пясъка. Искам да я успокоя, но не знам какво да кажа. Усещам остра болка в гърдите.

Гледам я и през ума ми преминава целият ни съвместен живот, цялото ни приятелство: пижамените партита; забранените среднощни купи с пуканки; репетициите за деня на оценяването ни — Хана открадна от баща си чифт стари очила, сложи си ги и всеки път, когато давах грешен отговор, удряше строго с линия по бюрото. И всеки път двете се заливахме от смях; после виждам как забива юмрук в лицето на Лилиан Доусън, защото Лилиан каза, че кръвта ми е заразена; спомням си сладоледите, които ядяхме на пристанището, и си мечтаехме да ни намерят партньори, които живеят един до друг.

Всичко това ще бъде пометено от паметта й, сякаш отнесено от прилива.

— Знаеш, че значиш много за мен — казвам с мъка, буцата в гърлото не ми позволява да говоря. — Ти и Грейс сте единствените, които имат значение за мен. Никой друг… никой друг няма значение.

— Знам — казва тя, но все още бяга от погледа ми.

— Те… те са затворили мама.

Нямах намерение да й казвам, не исках да говоря за това, но думите сами изскачат от устата ми.

Тя вдига поглед като ужилена.

— За какво говориш?

Разказвам й за Криптата. Колкото и невероятно да е, успявам да запазя спокойствие. Разказвам й всичко с подробности, за Шести сектор, за бягството, за килията, за думата. Хана слуша, без да помръдва. Никога не съм я виждала толкова тиха и сериозна.

Когато свършвам, лицето й е бяло като платно. Изглежда точно както преди години, когато като малки стояхме до късно вечер и си разказвахме страшни истории за призраци. Историята на мама в известен смисъл е история за призраци.

— Съжалявам, Лена — казва тя шепнешком. — Не знам какво друго да ти кажа. Съжалявам.

Кимам и се заглеждам в океана.

Питам се дали онова, което са ни учили за останалия свят — онзи в неизлекуваните части на планетата, — е истина, дали е толкова див и примитивен, дали наистина хората там са толкова нещастни и жестоки, както говорят. Вече съм сигурна, че и това е лъжа. Но не знам как изглеждат тези части от света. По-лесно ми е да си представя места като Портланд, със свои собствени стени, бариери и полулъжи, само че там любовта все още съществува и затова всичко е несъвършено.

— Сега разбираш защо трябва да замина — казвам аз. Не е въпрос, но тя кима.

— Да.

Раменете й потръпват нервно, сякаш се опитва да се отърси от сън. Минава време, докато се обърне към мен. Очите й са тъжни, но успява да ми се усмихне.

— Лена Халоуей — казва тържествено, — ти си истинска легенда.

— Да бе — извъртам очи. Но вече се чувствам по-добре. Тя ме нарече с името на мама, значи ме разбира. — По-вероятно е да ме включат в литературата за предупреждение.

— Сериозно ти казвам. — Тя маха косата от лицето си и ме гледа настойчиво. — Аз сгреших. Помниш ли какво ти казах в началото на лятото? Мислех, че те е страх. Че нямаш смелост да рискуваш. — По устните й заиграва тъжна усмивка. — Оказва се, че ти си по-смела от мен.

— Хана…

— Недей — маха с ръка тя и ме прекъсва. — Ти го заслужаваш. Заслужаваш повече.

Не знам как да отговоря на това. Иска ми се да я прегърна, но вместо върху раменете й, слагам ръце на кръста си. Вятърът се засилва и аз потръпвам от студения полъх.

— Ще ми липсваш, Хана — казвам след малко.

Хана прави няколко крачки напред, забива върха на маратонката си в пясъка и той се издига на дъга, увисва във въздуха за част от секундата, после се посипва около нас.

— Е, знаеш къде да ме намериш.