Делириум

— Само да потичам. — Преди малко си мислех, че ако я видя отново, ще се хвърля върху нея, ще разкъсам лицето й и ще я убия, но сега, докато я гледам, разбирам, че не усещам нищо, сякаш е някакъв билборд или непозната от автобуса.

— Вечерята е в седем и половина — казва тя. — Искам да се върнеш по-рано и да ми помогнеш за масата.

— Добре — отговарям бързо.

Хрумва ми, че това спокойствие, това отчуждение, което усещам в момента, е постоянното състояние на всеки излекуван: сякаш между човека и останалите хора има дебело, звукоизолиращо стъкло, през което почти нищо не може да пробие. Казват, че лечението е заради щастието, но вече разбирам, че това не е вярно и никога не е било. Тук става дума за страха: страх от болка, страх от мъка, страх, страх, страх — сляпо животинско съществуване, заключено между дебели стени и тесни коридори, ужасено, глупаво и безпросветно.

И за пръв път, откакто се помня, изпитвам съжаление към Каръл. Само на седемнайсет години съм, но знам нещо, които тя няма как да узнае: знам, че животът не е живот, ако просто се носиш по течението. Знам, че смисълът — единственият смисъл — е да откриеш нещата, които имат значение за теб, и да ги задържиш, да се бориш за тях, да не им позволиш да си отидат.

— Добре — кима Каръл и продължава да стои до вратата, мълчи неловко, както прави винаги, когато иска да каже нещо важно, но не знае как да го направи. — Остават две седмици до процедурата ти — казва най-накрая.

— Шестнайсет дни — уточнявам, но в главата си броя: седем дни. Седем дни до свободата, седем дни и ще съм далече от тези хора, които се разминават помежду си, без да се докоснат, и бутат по инерция незначителния си живот напред към смъртта. Защото за тях между двете няма голяма разлика.

— Нормално е да си нервна — казва тя.

Ето какво я затруднява. Успокояващите думи й костват огромни усилия, защото трябва да си ги спомни. Горката леля Каръл. Животът й преминава в тази кухня, между мръсните чинии и нащърбените консерви със зелен боб, дните й се сливат в един сив поток. Заглеждам се и се изненадвам колко възрастна изглежда. Бръчките са дълбоки, косата сивее. Само очите подсказват, че още е млада: втренчени, леко прозрачни очи, като на всички излекувани, сякаш непрестанно се вглеждат в някаква далечна точка. Сигурно е била хубава като млада, преди да я излекуват — висока като мама и слаба. Мисленият образ на двете момичета в сребристите води на океана, които се плискат една друга, смеят се и се гонят, ме натъжава. Това са нещата, от които човек не бива да се отказва.

— Не, не съм нервна — казвам високо. — Спокойно. Мога да чакам.

Само седем дни.

Двайсет и четвърта глава

Какво е красотата? Тя е просто трик, заблуда, взаимодействие между възбудени нервни окончания и електрони, които се сблъскват в очите и мозъка като тълпа от развълнувани ученици при първия училищен звън.

Ще се оставите ли на тази заблуда? Ще позволите ли да ви измамят?

„За красотата и лъжата“ от „Нова философия“, Елън Дорпшър

Хана вече чака. Подпряна на телената мрежа около пистата, с отметната назад глава и затворени очи, е подложила лице на следобедното слънце. Пуснатата й, разпиляна по гърба коса изглежда бяла на слънцето. Спирам на петнайсет крачки от нея, искам да я запомня точно такава, да задържа този образ в мен завинаги.

Тя отваря очи и ме вижда:

— Още не сме стартирали, а ти вече закъсняваш — казва и поглежда церемониално часовника си.

— Това покана за състезание ли е? — питам и изминавам останалото разстояние между нас.

— Просто факт — ухилва се тя. Но когато приближавам, усмивката й избледнява. — Изглеждаш променена.

— Уморена съм — отвръщам. Сега ми се струва странно да се поздравяваме без целувки и прегръдки, въпреки че между нас винаги е било така, и така трябва да си остане. Струва ми се странно също, че никога не съм й казвала колко много означава за мен. — Беше дълъг ден.

— Искаш ли да споделиш? — присвива очи тя.

Виждам, че е събрала тен през лятото. Луничките по носа й се блъскат една в друга — цяла катастрофа на съзвездия. За мен Хана наистина е най-красивото момиче в Портланд, дори и в целия свят, и фактът, че ще порасне и ще ме забрави, ми действа като юмрук между ребрата. След процедурата едва ли ще си спомня за времето, прекарано с мен, а дори и да си спомни, то ще й изглежда далечно и някак смущаващо, като сън, чиито подробности се изличават от съзнанието ти с времето.

— Може би след кроса — вдигам рамене и млъквам. Не искам да й казвам нищо. Трябва да продължим напред, това е единственият начин. Трябва да вървим напред, каквото и да се случи. Такъв е законът на природата.

— След като хапнеш дръвцето, имаш предвид — казва тя и се навежда напред да разтегне сухожилията си.