Делириум

Изправям се, доколкото мога, достатъчно, за да се дотътря до малката улица между две високи сгради, и тръгвам по нея. По средата й виждам два големи контейнера за боклук, поставени един до друг. Между тях жужат орляци от мухи. Миризмата е отвратителна, като в Криптата, но аз се мушкам между двете, доволна, че има къде да се скрия и да поседна. Със сядането пулсирането в главата ми спира. Облягам се на тухлената стена и гледам как светът около мен се люлее, сякаш съм на кораб в бурно море.

Алекс пристига след малко, прикляква до мен и маха залепналата за лицето ми коса. За пръв път през този ден има възможност да ме докосне.

— Съжалявам, Лена — казва тихо той, по лицето му виждам, че страда с мен. — Мислех, че ще искаш да знаеш.

— Дванайсет години — отронва се от устата ми. — Цели дванайсет години съм се заблуждавала, че е мъртва.

Млъкваме и двамата. Алекс започва да разтрива раменете, ръцете и коленете ми, навсякъде, където може да ме достигне, сякаш има отчаяна нужда от физически контакт. Искам да затворя очи, да се превърна в прах, да се разтворя във въздуха и мислите ми да се разлетят на вятъра като пухчета от глухарче. Но ръцете му ме държат здраво, връщат ме към улицата, към Портланд, към внезапно изгубилия смисъл свят.

„Тя е някъде там, диша, яде, спи, ходи, плува“. Няма как да продължа да живея постарому, невъзможно ми е да си представя, че вечер заспивам, сутрин връзвам връзките на маратонките и тренирам, че помагам на Каръл да мие чиниите, дори, че лежа с Алекс в онази къща, когато знам, че тя е там, че витае някъде над мен като далечна звезда.

„Защо не се върна за мен?“ Мисълта преминава през мен като ток и връща изгарящата болка. Стискам очи, навеждам глава и се моля да отмине. Но не знам как да се моля. Не мога да се сетя нито една молитва. Веднъж, като малка, ме заведоха на църква. Единственото, което си спомням, е как слънцето надниква и после се скрива през цветните прозорци, как светлината се ражда и умира в тях, оставяйки след себе си онези бледи, лишени от живот рисунки по малките прозорци.

— Хей, я ме погледни!

С мъка отварям очи. Лицето на Алекс плува в мъгла, изглежда далечно, въпреки че е само на няколко сантиметра от мен.

— Сигурно си гладна — казва той и гласът му прелива от нежност. — Хайде, ще те изпратя до вас. Можеш ли да вървиш?

И се отмества лекичко, за да мога да стана.

— Не — казвам по-силно, отколкото искам и Алекс се сепва.

— Не можеш ли да ходиш? — Една бръчица се появява между веждите му.

— Не… — опитвам се да говоря нормално аз. — Не искам вкъщи. Не искам.

Той въздъхва и разтрива чело.

— Може да отидем за малко до Брукс Стрийт. И когато се почувстваш по-добре…

— Не ми го побира главата — прекъсвам го аз. В гърлото ми се надига писък. Черно насекомо лази по него. „Те са знаели“ — това е единствената ми мисъл в момента. Всички те са знаели — Каръл, чичо Уилям, вероятно и Рейчъл, — но са ме оставили да вярвам, че е мъртва. Оставили са ме да си мисля, че не заслужавам майка ми да живее заради мен. Гневът ме изпълва бързо, като пожар. Ако сега се върна вкъщи и се изправя пред тях, няма да мога да се въздържа. Ще подпаля къщата, ще я разруша дъска по дъска. — Искам да избягаме, Алекс. В Пустошта. Както говорехме.

Мислех, че ще се зарадва, но той мълчи, поглежда встрани, въздъхва. Сега ми изглежда още по-уморен.

— Денят беше мъчителен за теб, Лена. Изтощена си. Гладна си. Не мислиш логично…

— Мисля съвсем логично! — Скачам на крака, за да не изглеждам толкова безпомощна. Яд ме е на целия свят. Яд ме е и на Алекс, макар да знам, че той няма никаква вина. Но гневът бушува в мен, набира сили. — Не мога да остана тук, Алекс. Не и след… това.

Гърлото ми се свива, с мъка преглъщам зараждащия се в мен вик.

— Те са знаели, разбираш ли? Знаели са, но са мълчали.

Той също се изправя — бавно, сякаш го боли.

— Няма как да си сигурна в това.

— Сигурна съм! — упорствам и знам, че това е самата истина. Усещам го с всяка клетка на тялото си. Представям си мама да се навежда над мен, бялото й лице плува над моето в съня ми. Чувам гласа й: „Обичам те. Не го забравяй. Те не могат да ни го вземат“. Спомням си как шепне в ухото ми, помня и тъжната й усмивка. Тя също е знаела. Знаела е, че идват за нея и ще я отведат на онова ужасно място. Една седмица по-късно ме облякоха в груба черна рокля, изправиха ме пред празен ковчег и ми натикаха в ръцете онази купчина от портокалови обелки, които дъвчех и смучех като пиявица, за да скрия сълзите, докато те изграждаха новия ми живот с тонове от лъжи („Тя беше болна“, „Ето какво прави болестта с хората“, „Самоубийство“). Но в онзи ден единствената погребана съм била аз.

— Не мога да се върна там. Не искам. Ще дойда с теб. Ще си направим собствен дом в Пустошта. Толкова други хора са го правили! И все още го правят, нали? Майка ми…

Искам да кажа „Майка ми също го направи“, но гласът ми секва.

Алекс се вглежда внимателно в очите ми.