Делириум

Франк си отдъхва видимо. Явно това е бил правилният отговор. Най-после е решил, че Алекс заслужава доверие. Прокарва ръка по цевта на пушката, която стои между коленете му кротко, като домашно куче, и казва:

— Така е. Дойде ми като гръм от ясно небе. Не го познавах много добре. Засичали сме се понякога в стаята за почивка, веднъж два пъти в кенефа. Той не говореше много. Сигурно се е сближил с Невалидните.

Това е първият път, когато чувам от държавен служител признание за съществуването на хора в Пустошта, и изпускам рязко въздух. Сигурно за Алекс е мъчително да разговаря нехайно с това влечуго за свой приятел, обвинен за симпатизант. Наказанието е било бързо и сурово, като се има предвид, че е бил държавна охрана. Сигурно е бил обесен, застрелян или убит с електричество, или хвърлен в килиите, при положение че съдът е проявил милосърдие и не го е осъдил на смърт чрез мъчение. Ако изобщо е имало съдебен процес.

За моя изненада, гласът на Алекс остава спокоен и уверен.

— Издал е някаква държавна тайна, а?

Франк продължава да гали цевта на автомата бавно, почти любовно, и от това движение ми се повдига.

— Не е това — той приглажда перчема си нагоре и открива зачервено и мазно от пот чело. Тук е много по-топло, отколкото в другите сектори. Затвореният между стените въздух гние и се разлага от години, наред с всичко останало. — Оказва се, че е знаел за бягството. Беше в комисията по инспекция на килиите. А тунелът не е прокопан за една нощ, нали?

— Някой е избягал оттук? — Думите изхвръкват сами от устата ми. Сърцето ми подскача болезнено из гърдите. Не съм чувала някой да се е измъкнал от Криптата. Никога.

Ръката на Франк спира да гали оръжието, пръстите му отново търсят спусъка.

— Сигурно си чул за това — казва той към Алекс, сякаш аз не съществувам.

Алекс свива рамене.

— Чуват се разни работи оттук-оттам, но няма нищо потвърдено.

Франк се хили. Звукът е ужасяващ, напомня ми за чайките. Веднъж ги видях да се бият във въздуха над останки от храна на плажа и докато се кълвяха безмилостно, издаваха същите противни крясъци.

— О, всичко е потвърдено. Още през февруари. Томас подаде знака за тревога, трябва да му го признаем. Но ако е бил вътре в нещата, сигурно й е осигурил поне шест-седем часа преднина.

Чувам, че става дума за „нея“, и стените сякаш се стоварват върху мен. Поемам дълбоко въздух и се облягам на една от тях, за да се задържа на крака. „Може да е тя“, минава ми през ума и за една дълга, ужасна и виновна секунда усещам разочарование. Но веднага си напомням, че може изобщо да не е тук, а и да е тук, избягалата може да е всяка една от жените симпатизанти или от несъгласните. Но тази мисъл не ме успокоява. Тревога, страх и отчаяна надежда — всичко ври и кипи в едно.

— Какво й става на тази? — пита Франк, явно за мен. Гласът му достига до мен от километри.

— От въздуха е — успявам да промълвя. — Не ми достига въздух.

Франк отново се кикоти с гадния си кудкудякащ смях.

— Мислиш, че тук е лошо, но ако го сравниш с килиите, ще ти се види истински рай.

Изглежда, се забавлява с всичко това. Сещам се за спора между мен и Алекс преди две седмици. Той твърдеше, че лечението е вредно за хората. Отвърнах, че без любовта няма да има и омраза, а щом няма омраза, няма да има насилие. „Омразата не е най-опасното чувство — отвърна ми той, — а безразличието.“

Алекс заговаря тихо, все още спокойно, но аз долавям и други нотки под равния тон, като при продавачите, които се опитват да ти продадат скапани ягоди или счупена играчка. „Вземи ги. Ще ти дам отстъпка, няма проблем. Имай ми доверие.“

— Слушай, пусни ни за минутка, само една минута ни трябва, а? Виждаш, че вече е достатъчно изплашена. Заради нея трябваше да си изгубя почивния ден и да дойда чак дотук. А имах планове да отида на кея, на риболов. Истината е, че ако я върна у дома, без да й е увряла главата, ще трябва след няколко дни отново да я мъкна дотук. Имам само няколко почивни дни, а лятото вече отминава…

— Защо са се загрижили толкова? — кима към мен Франк. — Ако създава проблеми, си има по-лесни начини да се оправят с нея.

Алекс се усмихва леко.

— Да, обаче баща й се казва Стивън Джонс, член на Управителния съвет на лабораториите. Не иска да избързва с процедурата, не иска допълнителни тревоги и насилие. Кофти, но няма как.

Това е тъпа лъжа. Франк може да поиска да види идентификационната ми карта и всичко пропада. Не знам какво наказание е определено за проникване в Криптата под фалшива самоличност, но сигурно няма да ни погалят с перце.

Франк най-после проявява истински интерес към мен. Оглежда ме от горе до долу, сякаш съм грейпфрут на сергията на пазара и иска да прецени дали съм достатъчно узряла, за да ме купи. В първия момент мълчи, мисли. Най-после става и мята автомата на рамо.

— Добре — кима към Алекс. — Имаш пет минути.

Докато шари с пръсти из електронната ключалка, която се отваря не само с код, но сканира пръстите му и ги сравнява с базата данни, Алекс ме стиска лекичко за лакътя.