Делириум

Минаваме няколко спираловидни коридора. Чувството за мир и тишина, което усетих в градината, изчезва и на негово място отново се настанява страхът, толкова остър, че го усещам като нож. Дълбае в сърцето ми и навлиза все по-дълбоко, докато накрая не ми оставя нито дъх, нито сила да продължа. В един момент риданията и стоновете стават толкова силни и пронизителни, че трябва да запуша ушите си; после отново заглъхват. Разминаваме се с мъж в дълга бяла престилка, изцапана с нещо, което прилича на кръв. Той води пациент на каишка. Нито един от тях не поглежда към нас.

Завоите и извивките са толкова много, че започвам да се питам дали не сме се изгубили, особено когато коридорите стават по-мръсни и броят на електрическите крушки намалява, така че накрая се оказваме в полутъмен шестметров коридор с каменни стени, осветен от една-единствена лампа. На определени интервали в мрака примигват различни неонови надписи, сякаш се раждат от въздуха: „Сектор 1“, „Сектор 2“, „Сектор 3“, „Сектор 4“. Алекс продължава напред и когато навлизаме в коридор, който води към Сектор 5, спирам, сигурна, че е объркал пътя.

— Алекс — казвам, но гърлото ми се свива, защото в същия миг достигаме до тежка двойна врата с малък знак, едва осветен и толкова изтрит, че не мога да го разчета. Въпреки това ми се струва, че блести ослепително, сякаш огрян от хиляди слънца.

Алекс се обръща и за моя изненада, този път няма и следа от маската на делово спокойствие. Челюстта му не спира да трепери, очите му са пълни с болка и ми се струва, че се мрази, защото е тук, защото е този, който трябва да ме доведе, да ми покаже.

Надписът проблясва в мрака над него: Сектор 6.

— Съжалявам, Лена.

Двайсет и втора глава

Оставени без надзор, хората стават жестоки и капризни; груби и себични, нещастни и агресивни. Те могат да бъдат щастливи, щедри и добри само ако техните инстинкти и емоции са под контрол.

Книгата „Ш-ш-т“

Опасността дебне отвътре. Възелът в стомаха ми се затяга и спира дъха ми. Не мога да вляза вътре. Не искам.

— Може би не трябва… — прошепвам. — Той каза… той каза, че не е разрешено.

Алекс протяга ръка към мен, сякаш иска да ме докосне, после си спомня къде сме и се отдръпва.

— Не се тревожи. Имам приятели тук.

— Сигурно не е тя — гласът ми изтънява като на дете. Имам чувството, че всеки миг ще се строполя на земята. Облизвам устни и ги притискам здраво една към друга. — Сигурно е някаква грешка. Не биваше да идваме. Искам да се прибера.

Сигурно приличам на капризно хлапе, но не мога да направя нищо. Струва ми се непосилно да мина през онази врата.

— Хайде, Лена. Довери ми се. — Алекс докосва уж случайно челото ми с пръст и веднага отдръпва ръката си. — Вярваш ли ми?

— Вярвам ти, просто… — Гъстият въздух, вонята, мракът и усещането, че всичко около мен се разлага… искам да се махна оттук. — Ако тя не е тук… това е лошо. Но ако е… ми се струва… може да се окаже още по-лошо.

Алекс се взира в мен.

— Трябва да разбереш, Лена — казва накрая, казва го твърдо и аз разбирам, че е прав.

Кимам мълчаливо. На устните му изгрява усмивка, но само за миг, после той се обръща и отваря вратата на Сектор 6.

Влизаме в преддверие, което изглежда точно така, както съм си представяла килиите в Криптата. Стените и подът са бетонни и дори някога да са били боядисани в някакъв цвят, той отдавна е избледнял до сиво, като плесен. От високия таван виси една-единствена крушка, но светлината й е достатъчна за малкото помещение.

В ъгъла има стол и на него седи човек от охраната. Този не е гигант, съвсем нормален си е, дори слаб, с белези от акне и коса, която прилича на разварени спагети. Щом влизаме с Алекс, той хваща пушката, придърпва я към себе си и насочва цевта й към нас.

Алекс замръзва до мен и аз заставам нащрек.

— Тук не се влиза — подвиква охранителят. — Забранено е.

Лицето на Алекс се изопва. За пръв път, откакто сме в Криптата, изглежда притеснен. Започва да си играе нервно със служебната значка.

— Аз… Мислех, че Томас е на смяна.

Войникът става от стола си. Не е за вярване, но се оказва не много по-висок от мен и със сигурност по-нисък от Алекс, но от всички охранители, които видях днес, този ме плаши най-много. В очите му има нещо странно — бездушно и студено, като на змия. Никога досега не са насочвали пушка срещу мен и гледащата към гърдите ми цев ми подкосява краката. Имам чувството, че няма да издържа и всеки момент ще припадна.

— О, той е тук. Напоследък е тук постоянно — хили се мъжът и устните му откриват два реда криви и жълти зъби, докато пръстът му танцува около спусъка.

— Ти какво знаеш за Томас?