Делириум

Помещението притихва, въздухът замира, както замира навън по време на буря, малко преди да удари гръм. Виждам знаците на нервност у Алекс. Притиска пръсти към бедрата си, трескаво мисли какво да каже. Трябва да е разбрал, че споменаването на този Томас беше лоша идея. Дори и аз усетих презрението и подозрението в гласа на онзи с пушката.

Минава известно време, струва ми се цяла вечност, но вероятно не са повече от секунди, и маската на професионалист отново е на лицето на Алекс.

— Просто чухме, че има проблеми.

Изказването е неясно, мъгливо, както трябва да е едно изказване на държавен служител. Пръстите му разсеяно опипват баджа. Охранителят хвърля поглед към него и видимо се отпуска. За щастие, не се заглежда в надписа. Алекс е охрана на първо ниво в лабораториите, което означава, че може да влиза в охранявани обекти не по-далеч от първия пост. Няма право да се разхожда из забранени за граждани райони, сякаш си е у дома.

— Много се забавихте — казва онзи с пушката. — Томас не е на работа от месеци. За радост на ОКИ, предполагам. Това не е нещо, за което бием барабана.

ОКИ е Отдел за контрол на информацията (но ако си циничен като Хана, може да го наричаш Отдел за контрол на идиотите или Отдел за криене на истината), затова, когато чувам абревиатурата, настръхвам. В Шести сектор нещо сериозно се е объркало, щом ОКИ се занимава с това.

— Знаеш как е — свива рамене Алекс. Вече се е окопитил, отново изглежда самоуверен и нахакан. — Няма как да измъкнеш точен отговор от тук.

Още един неясен израз, но охранителят кима разбиращо.

— На мен ли го казваш? — после ме сочи с брадичка. — Коя е тази?

Явно е забелязал, че не нося белега от процедурата, и се втренчва в мен. Прави го несъзнателно, като повечето хора, и веднага отмества очи, но това е достатъчно да усетя старото унизително чувство, че нещо не е наред. Забивам очи в пода.

— Никоя — отвръща Алекс и макар да знам, че трябва да каже така, усещам тъпа болка дълбоко в гърдите си. — Трябва да й покажа Криптата. Налага се малко да я образоваме, ако ме разбираш какво искам да кажа.

Сдържам дъха си, сигурна, че ей сега ще ни арестуват, почти искам да стане така. Но… точно зад стола му има тежка метална врата и на нея се вижда електронен катинар. Прилича на входа към сейфа на Централната банка. Дочувам или поне си представям, че чувам зад нея гласове. Човешки звуци. Така поне си мисля.

Мама може да е зад тази врата. Може да е тук. Алекс е прав. Трябва да знам.

За пръв път разбирам напълно какво ми говореше той миналата вечер. През цялото това време мама може да е била жива. Аз съм дишала и тя също е дишала. Докато съм спала, тя също е спала някъде другаде. Аз съм мислела за нея и тя също може да е мислела за мен. Струва ми се прекрасно и в същото време мъчително.

Алекс и войникът се вглеждат един в друг. Алекс продължава да върти баджа на пръста си, навива и развива верижката му до безкрай. Това произвежда нужния ефект на мъжа срещу него.

— Не мога да те пусна вътре — казва той, но този път звучи, сякаш се извинява, навежда автомата и сяда на стола си.

Изпускам събралия се в гърдите ми въздух. Не знаех, че съм го държала в себе си.

— Разбирам те. Нали това ти е работата — казва Алекс безизразно. — Значи ти зае мястото на Томас?

— Точно така — кима войникът. Погледът му отново се забива във врата ми, там, където трябва да има белег, и аз едва устисквам да не закрия мястото с ръка. В крайна сметка явно решава, че не съм заплаха, защото ме зарязва и насочва вниманието си изцяло към Алекс. — Аз съм Франк Дорсет. Преместиха ме от Трети през февруари… след инцидента.

Нещо в начина, по който каза „инцидент“, ме кара да настръхна.

— Гадна работа, а? — пита свойски Алекс и се обляга на стената. Но аз усещам напрежението в гласа му. Явно е зациклил. Не знае какво да прави оттук нататък, нито как да ни вкара вътре.

Франк свива рамене.

— Тук е по-тихо. Никой не влиза и не излиза. Почти никой.

Той се усмихва и отново показва ужасните си зъби, но очите му остават мъртви, сякаш някой е пуснал завеси над тях. Няма как да знам дали това е страничен ефект от лечението, или винаги си е бил такъв.

Той навежда глава на една страна, фиксира Алекс с присвити очи и на мен ми прилича още повече на змия.

— Ти откъде разбра за Томас?

Алекс се усмихва невинно, не спира да върти баджа между пръстите си.

— Ами, носят се слухове — вдига рамене той. — Знаеш как е.

— Знам — отвръща Франк, — но ОКИ не искат да се знае. Държаха ни под ключ няколко месеца. Какво точно си чул?

Разбирам, че въпросът е зададен нарочно, че той го изпитва. „Внимавай“, казвам наум, сякаш Алекс може да ме чуе.

Алекс се колебае не повече от секунда, преди да отговори:

— Чух, че симпатизира на другата страна.

Изведнъж виждам логиката: думите на Алекс „Имам приятели тук“, фактът, че явно доскоро е имал достъп до Шести сектор — всичко е свързано. Някой от охраната трябва да е бил симпатизант, може да е бил активен член на съпротивата. Чувам го да повтаря отново и отново: „Ние сме повече, отколкото си мислиш“.