Делириум

— Да тръгваме — казва грубо на глас, сякаш моите вълнения му досаждат. Но пръстите му са топли и нежни. Ще ми се да останат, където са в момента, но всичко трае не повече от секунда, после той се отдръпва и ме оставя да прочета посланието в очите му: „Смелост. Вече сме вътре. Още няколко минути“.

Ключалката на вратата изщраква. Франк се обляга на нея, напъва и тя се отваря достатъчно, за да влезем. Алекс влиза пръв, след него съм аз и накрая Франк. Коридорът е толкова тесен, че трябва да се движим в колона по един, вижда ми се и по-тъмен от останалата част на затвора.

Но миризмата ме зашеметява. Не е миризма, а воня на гнило, на разложение и гной. Като онази на бунището до пристанището, където изхвърлят вътрешностите на уловената риба, само че в най-горещия ден на света. Дори и Алекс не издържа, мърмори и кашля, покривайки носа си с ръка.

Представям си гадната усмивка на Франк зад мен.

— Шести сектор си има специален парфюм — казва той.

Докато вървим, чувам потракването на пушката по крака му. Толкова ми е зле, че ме е страх да не припадна някъде по пътя, искам да подпра ръка на стената, но тя е покрита с мъхове и гъби. От двете ни страни се точат редици със заключени врати, на всяка от тях има малко прозорче със зацапано стъкло, голямо колкото чиния. Стените вибрират, чуват се стенания и хлипове, тихи, но много по-страшни от писъците по външните коридори. Това са звуци на хора, отдавна изгубили надежда, звуци, които нямат за цел да бъдат чути, а просто да запълнят времето, пространството и мрака.

Съдържанието на стомаха ми отново тръгва нагоре. Ако Алекс е прав, мама е някъде тук, зад една от тези ужасни врати, толкова близо, че ако успея да премина през каменните стени, ще я докосна. По-близо, отколкото съм си представяла, че мога да бъда.

Мислите препускат из главата ми, надпреварват се и се изключват взаимно: „Мама не може да е тук. По добре да е мъртва; Искам да я видя жива“. Но една друга дума взима преднина: бягство, бягство, бягство. Струва ми се пълна фантастика, затова не искам да мисля за това. Ако избягалата жена е мама, сигурно щях да знам. Щеше да дойде за мен.

Сектор шест представлява един-единствен дълъг коридор. Доколкото успях да преброя, има към четирийсет врати, четирийсет отделни килии.

— Ето, тук е голямата атракция — обажда се Франк зад мен и почуква с юмрук по първата врата. — Тук е твоето приятелче, Томас. Може да му кажеш здрасти, в случай че си се затъжил.

Сега си спомням какво каза той, когато Алекс попита за Томас: „Напоследък е тук постоянно“.

Алекс не отговаря, но ми се струва, че потръпва, Франк ме ръга свирепо в гърба с дулото на пушката.

— Е, как ти се струва?

— Ужасно — казвам прегракнало. Гърлото ми стърже, сякаш е стегнато с бодлива тел. Франк изглежда доволен.

— Затова трябва да слушаш и да правиш каквото ти казват — казва той. Спираме пред една килия, Франк посочва с глава към прозорчето. — Иначе ще свършиш както този тип.

Правя несигурна крачка напред и доближавам лице до стъклото. Толкова е зацапано, че на практика е непрозрачно, но аз примижавам и успявам да различа някакви форми и сенки в сумрака: самотно легло с мръсен разкъсан дюшек, тоалетна чиния, кофа — човешки вариант на кучешката купичка за вода. В началото решавам, че онова в ъгъла е купчина стари черги, но когато се вглеждам, разбирам, че вероятно е колегата, за когото Франк говореше. Гледката на мръсната торба от кожа, кости и сплъстена коса е ужасяваща. Томас е толкова мръсен, че тялото му се слива със сивата стена зад него. Ако не са очите му, които подскачат нагоре-надолу из стаята, сякаш следят няколко мухи едновременно, нямаше да разбера, че е жив. Нямаше дори да видя, че е човешко същество.

И отново ми минава през ума: „По-добре да е мъртва“. Да не е тук. Навсякъде другаде, но не и тук.

Алекс е продължил без нас напред. Чувам го да поема шумно въздух и вдигам поглед към него. Виждам, че се е спрял и стои напълно неподвижен. Изразът на лицето му ме плаши.

— Какво? — питам аз.

В първия момент той не отговаря. Взира се в нещо скрито от погледа ми — вероятно врата надолу по коридора. После се обръща рязко към мен — движението е бързо, като конвулсия.

— Недей! — казва пресипнало и страхът веднага плъзва по вените ми.

— Какво има там? — питам и тръгвам към него. Струва ми се, че се е отдалечил на километри от мен.

— Ето, тук е било — мълви той. — Още не са отпуснали пари за запушване на стената и всичко е оставено, както си е било. Тук не обичат да дават пари за подобрения…

Гласът му трепери. Цялото му спокойствие и контрол са изчезнали. Очите му святкат от гняв, а може би от болка; устата му е извита в грозна гримаса. Кръвта бушува в главата ми като океан.

Той слага ръка пред мен, сякаш иска да ме спре. Очите ни се срещат за миг и нещо прескача между нас — предупреждение или може би извинение, — но аз минавам покрай него и влизам в килия номер 118.