Делириум

Тя е идентична с килиите, които зърнах през прозорчетата — неравен циментов под, почерняла от ръжда тоалетна чиния и пълна кофа с вода, където се полюшват няколко умрели хлебарки. Вижда се пружината на тясно желязно легло, тънкият като хартия матрак е пренесен от някого в средата на килията.

Но стените!

Стените са покрити от горе до долу с думи. Не, не с думи. С една-единствена петбуквена дума — изписвана отново и отново по всички възможни местенца.

„Любов“.

Виждам я навсякъде, с големи и малки букви, с леко наклонени и изправени, надраскани набързо и изрисувани, издълбани, разтегнати и сбити, сякаш цялата стена е огромен лист с поезия.

Виждам в единия ъгъл верижка с прикрепена към нея значка: малка кама с два рубина и изхабено до дръжката острие. Камата на татко. Верижката на мама.

На моята майка.

През всичките тези години съм я мислела за умряла, а тя е била тук, заровена, заключена, захвърлена между каменните стени като забравена тайна.

Виждам се в онзи сън, застанала до ръба на пропастта, земята под краката ми се срива, превръща се в пясък и изтича под краката ми като в пясъчен часовник. Изведнъж осъзнавам, че вече съм във въздуха, готова да полетя надолу. В момента се чувствам по същия начин.

— Ужасно е, нали? Виж какво е направила с нея болестта. Кой знае колко дни и нощи е пълзяла по стените като плъх.

Думите на Франк са приглушени, сякаш проникват в пространството през дебел слой от памук. Внезапно забелязвам лъч светлина да влиза през едно място на стената като дълъг златен пръст и пристъпвам напред. Облаците отвън изглежда са започнали да се разнасят, защото през дупката в камъка виждам сините води на Презъмскот, танца на зелените листа на дърветата, лавината от слънце и трева, и аромат на зелено. Пустошта.

Господи! Да пише дни, седмици, години тази страшна, тази ужасна петбуквена дума, заради която е прекарала тук десет години!

И след всичко, което й е причинила, тази дума в крайна сметка й е помогнала да избяга. В ниската част на една от стените тя я е повтаряла толкова пъти и с толкова големи букви, че всяка от тях прилича на малко дете — дълбала е толкова дълбоко в камъка, че буквата „О“ е оформила тунел, през който е избягала

Двайсет и трета глава

Храна за тялото, мляко за костите,

лед за раните и здрав стомах.

Народна благословия

Железните порти се затварят след нас и Криптата остава в далечината, но усещането, че съм заровена жива в тясно и тъмно пространство, не изчезва. Огромна тежест притиска гърдите ми и трябва да вдишам с отворена уста, за да ги изпълня с въздух.

Един стар раздрънкан затворнически автобус ни кара далеч от границата, към Диъринг. Оттам се връщаме пеша до центъра, като се движим по различни тротоари. На всеки две-три крачки Алекс се обръща и поглежда към мен, отваря и затваря уста, реди беззвучно дума след дума. Знам, че се тревожи за мен, страхува се, че може да се срина директно на улицата, но аз нямам сили да срещна очите му и да разговарям с него. Гледам право пред себе си и крача напред. Освен ужасната болка в гърдите и корема, останалата част от тялото ми сякаш е напълно безчувствена. Не усещам земята под краката си, нито фучащия между дърветата вятър; не усещам топлината на слънцето, което въпреки всички очаквания разкъсва ужасните черни облаци и праща към света странна зеленикава светлина, сякаш всичко е потънало във вода.

За пръв път излязох да бягам, когато мама умря… или, когато аз си мислех, че е умряла, и се изгубих в края на улица „Конгрес“, където съм играла още от бебе. Завих на едно място и неочаквано се оказах пред магазин за перилни препарати и… забравих къде се намирам, нямах представа накъде е къщата ни, наляво или надясно. Нищо не ми изглеждаше познато. Всичко беше като пребоядисано копие на себе си, изкривено и безформено, сякаш го виждах през криво огледало.

Сега се чувствам по същия начин. Изгубена, намерена и отново изгубена, и всичко това — едновременно. Сега знам, че някъде на този свят, от другата страна на оградата, живее мама, диша, поти се, движи се и мисли. Представям си, че в този момент мисли за мен, и острието на болката се забива още по-дълбоко в сърцето ми. Спирам, хващам се за корема и се превивам на две.

Все още сме извън полуострова, недалеч от Брукс Стрийт 37, сред разделените от широки тревни площи къщи и пълни с боклуци запуснати градини. Този път по улиците има хора, виждам един регулатор. Въпреки ранния час, той е с преметнат през врата мегафон, палката виси до лявото му бедро. Сигурно и Алекс го вижда, защото спира и оглежда улицата, мъчи се да изглежда безгрижен, докато шепне към мен:

— Имаш ли сили да продължиш?

Болката обхваща цялото ми тяло и пулсира в главата ми, но си налагам да се преборя с нея.

— Мисля, че да — успявам да кажа.

— Уличката вляво от теб. Давай.