Делириум

Чак сега разбирам каква е тази градина. Ние стоим в центъра на гробище.

Алекс сочи голям бетонен къс, плосък като дъска и положен на земята пред краката му. Тук всички букви са ясни, изписани четливо с черен маркер, с леко размазани ръбове, сякаш някой ги повтаря и пренаписва отново и отново през годините. „Уорън Шийтс — Почивай в мир“.

— Уорън Шийтс — прочитам на глас. Иска ми се да сложа ръка на рамото на Алекс, но не съм сигурна, че сме в безопасност. Виждам няколко прозореца на първия етаж, които гледат към двора, и въпреки че са плътно покрити с мръсотия, някой може да мине покрай тях точно в този момент и да ни види.

— Това баща ти ли е?

Той кима и размърдва рамене, сякаш иска да се отърси от внезапно обзела го дрямка.

— Да.

— Бил е тук?

Едното ъгълче на устните му литва нагоре в усмивка, но останалата част от лицето му остава неподвижна.

— Четиринайсет години.

Той свежда поглед и започва да чертае бавно кръг в прахта с върха на маратонката си — първият признак за притеснение, който показва тази сутрин. Сърцето ми се свива от жал. Откакто го познавам, той непрекъснато ме подкрепя, успокоява и изслушва и през цялото време е носил в сърцето си бремето на собствените си тайни.

— Как е станало? — питам бързо. — Имам предвид какво е…

Изведнъж замлъквам. Не бива да го карам да говори, ако не иска.

Алекс ме поглежда за миг, после пак навежда глава.

— Какво е направил ли? — сега гласът му отново е твърд и уверен. — Не знам. Каквото правят всички хора, затворени в шести сектор. Искал е да живее нормално. Отстоявал е това, в което е вярвал. Не се е предал.

— Какво е сектор шест?

Алекс избягва погледа ми.

— Сектора за смъртните — казва тихо. — Там са главно политически престъпници. Държат ги в отделни килии. Никой не е излязъл оттам. — Ръката му прави полукръг към подаващите се в тревата паметни плочи и повтаря: — Никога.

Спомням си надписа на вратата — „Доживотни“ и под него „ха-ха“.

— Съжалявам, Алекс.

Бих дала всичко, за да го докосна, но единственото, което мога да си позволя, е да пристъпя към него, за да скъся разстоянието между нас.

Най-после той ме поглежда и се усмихва тъжно.

— Мама и татко са били само на шестнайсет, когато са се запознали. Можеш ли да си представиш? И тя ме е родила на деветнайсет. — Отпуска се на коляно и прокарва пръст по името на баща си. Сега разбирам, че идва тук и повтаря надписа на плочата, когато думите избледнеят, за да пази спомена за баща си. — Искали са да избягат заедно, но са хванали татко, преди да осъществят плана си. Не съм чувал да са го съдили. Мислех, че е починал. Мама смяташе, че е по-добре за мен да не ми казва истината, а никой в Пустошта не знаеше подробности, за да я опровергае. Предполагам, че за нея самата е било по-лесно да вярва, че наистина е мъртъв. Не е искала да си го представям как гние в това място.

Той продължава да гали с палец буквите от надписа.

— Чичо и леля ми казаха истината, когато навърших петнайсет. Искаха да знам. Дойдох тук да се запозная с него, но… — Той потръпва отново. През тялото му сякаш преминава ток. — Но пристигнах прекалено късно. Беше починал преди няколко месеца и погребан тук, където останките му няма да могат да заразят другите.

Отново ми се завива свят. Стените сега ми изглеждат по-високи и по-близо до нас, притискат ни от всички страни, а небето се отдалечава все повече. „Никога няма да се измъкнем“, минава ми през ума, но аз поемам дълбоко въздух и се опитвам да запазя спокойствие.

Алекс се изправя и ме пита за втори път тази сутрин:

— Готова ли си?

Кимам, макар че не съм убедена. Той си позволява лека усмивка и аз виждам за миг топлината в очите му. Но мигът свършва и той отново приема израз на незаинтересован служител.

Преди да тръгнем, хвърлям последен поглед към гроба. Опитвам се да измисля молитва или нещо подходящо за случая, но не успявам. В книгите не става ясно какво точно се случва, когато умреш. Предполага се, че се разсейваш в нематериалната субстанция, която наричаме Бог, и ставаш част от него, но в училище ни казват, че излекуваните отиват в рая и живеят там в пълна хармония и ред.

— Значи това е името ти — обръщам се към Алекс, но той вече е тръгнал към вратата. — Алекс Уорън.

Той прави неразгадаем жест с глава.

— Така съм записан.

— Но всъщност се казваш Алекс Шийтс — казвам и той кима. Алекс има тайно име, като мен.

Двамата се вглеждаме един в друг и изведнъж усещам физически връзката между нас, толкова е силна, че я виждам как ни огражда, събира ни в едно и ни предпазва. Ето за това мислят хората, когато говорят за Бог, за усещането да си разбиран и защитаван от някого. Като молитва. Тръгвам като замаяна след Алекс. Щом влизаме, онази нетърпима воня ни блъсва отново и аз задържам дъха си.