Делириум

Помня, че когато излязох на яркото слънце в красивия пролетен ден, ме обзе огромно облекчение и радост, но и объркване, защото, за да излезем от Криптата, не се изкачихме, а напротив, спуснахме се по няколко стълбища до първия етаж, където е изходът. Но през цялото време, докато бяхме вътре, дори и когато се изкачвахме, имах чувството, че съм погребана под земята, заключена няколко етажа под повърхността. Беше ужасно тъмно, тясно и миришеше лошо: сякаш са те сложили в ковчег с разложен труп. Помня също, че щом излязохме, Лиз Билмън се разплака, започна да хълца и кашля, докато една пеперуда пърхаше с криле около раменете й. Всички занемяхме, защото Лиз беше мъжкарана, падаше си малко хулиганка, не я видяхме да плаче дори когато си счупи крака в гимнастическия салон.

Тогава се заклех никога, никога да не се връщам в Криптата, по никакъв повод. Но на следващата сутрин след разговора ми с Алекс аз стоя пред вратите й и крача нервно, притиснала корема си с една ръка. Тази сутрин не можах да хапна нищо, освен гъстата черна течност, която чичо нарича кафе, и сега съжалявам за това. Имам чувството, че някаква отрова разяжда вътрешностите ми.

Алекс закъснява.

Небето над главата ми е покрито с черни буреносни облаци. По радиото казаха, че следобед ще има буря, и всичко го потвърждава. Зад портата, в края на къс павиран път се вижда Криптата, черна и страшна. На фона на тъмносивото небе изглежда като част от нощен кошмар. По каменната фасада се виждат малки прозорчета, като десетки очи на паяци, втренчени в мен. Между оградата и Криптата има малка градина. Помня я от детството си като градина, но всъщност е морава, неподдържана и олисяла на места. Нежният зелен цвят на тревата — поне там, където е успяла да пробие спечената кал — изглежда някак си не на място. В този район не вирее нищо, слънцето никога не го огрява: място на ръба, на границата между два свята, лишено от време, щастие и живот.

В известна степен то наистина е на ръба, защото Криптата се намира точно на източната граница и граничи с река Презъмскот, зад която започва Пустошта. Заредената с електричество (или не толкова заредена) телена ограда минава по единия край на Криптата и продължава от другата й страна. Самата сграда служи като мост между двата свята.

— Здрасти — чувам зад себе си и се обръщам.

Алекс върви по тротоара, косата му подскача над челото. Вятърът е силен, хапе през дрехите. Трябваше да си облека по-дебела блуза. Алекс изглежда също трепери, защото е скръстил ръце на гърдите си и се е свил. Облечен е само с тънката памучна риза от служебната си униформа. Баджът му се люлее на врата. Не съм го виждала от първата ни среща, когато беше на работа. Сложил си е и черни джинси със здрав подгъв, от който не висят конци. Всичко това е част от плана. За да влезем вътре, той трябва да убеди охраната на затвора, че сме там по работа. Виждам познатите износени маратонки с индиговите връзки и това някак си ме успокоява. Тези малки подробности ми позволяват да приема, че всичко това е възможно, че мога да бъда тук с него. Те ми дават нещо, върху което мога да се съсредоточа — малка частица от нормалния живот в свят, който изведнъж стана чужд и непознат.

— Съжалявам, че закъснях — казва той и спира на няколко крачки от мен.

Очите му шарят неспокойно, въпреки че останалата част от лицето му е непроницаема. Из двора обикалят пазачи, други са застанали точно до портата. Тук не е място, където можем да се докосваме и да демонстрираме близост.

— Няма нищо — казвам прегракнало.

Сигурно имам температура. Още от снощния разговор с Алекс ми се вие свят, заливат ме ту горещи, ту студени вълни. Не мога да мисля ясно. Цяло чудо е, че намерих сили да изляза от къщи днес. Чудо е също, че успях да се облека прилично, и още по-голямо чудо, че се сетих да сложа обувки.

„Мама може да е жива. Мама може да е жива.“ Тази едничка мисъл не спира да се върти из главата ми и измества всички други.

— Готова ли си? — пита той беззвучно, за да не ни чуе охраната, но аз долавям тревогата му.

— Мисля, че да — отвръщам. Опитвам се да се усмихна, но устните ми са сухи и твърди като камък. — Може пък да не е тя, нали? Може да си сгрешил?

Той кима, но по погледа му личи, че е сигурен, че няма никаква грешка. Убеден е, че мама е тук, на това ужасно място, в тази надземна гробница, и е била тук през цялото време. Тази мисъл ме побърква и аз отказвам да мисля повече за това. Сега трябва да съсредоточа всичките си сили, за да се задържа на краката си.

— Хайде — казва той и тръгва напред, сякаш наистина ме води тук по работа.

Държа погледа си забит в земята, както изискват правилата. Радвам се, че присъствието на войниците налага Алекс да не ми обръща внимание. Не съм сигурна, че в момента бих могла да проведа адекватен разговор. В мен напират хиляди чувства и хиляди въпроси търсят отговори, хиляди потискани надежди и желания, заровени от години, сега сякаш се събуждат и всичко се върти толкова бързо, че не мога да се спра на нито една конкретна мисъл.