Делириум

Това, което говоря, не е много смислено, повтарях това обяснение толкова пъти наум, но сега виждам, че звучи кухо, думите скачат една върху друга и извиненията изглеждат нелепи. И докато говоря, осъзнавам, че важното е друго: времето ни свършва.

— Кълна се, че не съм го искала, Алекс. Никога не бих… Ако не те бях срещнала, никога нямаше да… не знаех какво означава това, преди да те срещна…

Алекс ме прегръща и ме притиска до себе си. Слагам глава на гърдите му. Тя намира лесно точното си място, сякаш телата ни са създадени едно за друго.

— Шшшт — прошепва в ухото ми той и ме стиска толкова силно, че ме заболява, но на мен ми е добре. Чувството е прекрасно, представям си как отлепям крака от пода и той продължава да ме държи. — Не ти се сърдя.

Отдръпвам се няколко милиметра. Знам, че приличам на плашило, дори и в тъмното. Очите ми са подути и косата ми е залепнала по лицето, но той продължава да ме люлее в прегръдките си.

— Но ти… — преглъщам тежко и поемам дълбоко въздух, — изнесе всичко оттук. Всички наши вещи.

Той отклонява поглед за момент. Лицето му тъне в сянката. Когато заговаря, гласът му звучи остро, прекалено силно, сякаш избутва думите от себе си със сила.

— И двамата знаехме, че това ще се случи. Знаехме, че нямаме много време.

— Но… но…

Не искам да произнеса истината. Не искам да казвам, че сме се престрували. Не е необходимо. Държахме се, сякаш нещата никога няма да се променят.

Той изтрива сълзите ми с ръце.

— Не плачи, моля те! Край със сълзите. — Докосва с устни върха на носа ми и ме хваща за ръката. — Искам да ти покажа нещо.

Гласът му се пречупва и на мен ми се струва, че всичко се разпада.

Алекс ме повежда към стълбата. Покривът над нас е наполовина разрушен и луната очертава ръбовете му със сребърен маркер. Някога стълбището трябва да е било великолепно, издигало се е величествено, после се е разделяло на две крила, които са водели до двата края на горната площадка.

Качвала съм се на втория етаж само веднъж, при първото ни идване тук, когато с Хана решихме да изследваме всяка стая в къщата. Днес, докато чаках Алекс, изобщо не ми мина през ум да го потърся горе. Там е по-тъмно от първия етаж и по-горещо, из въздуха сякаш се носи черен дим.

Алекс тръгва по коридора и минава покрай няколко еднакви врати.

Над нас се разнася френетичен звук от размахване на криле: гласовете ни събуждат ята от прилепи. От устата ми се изтръгва лек писък. Мишки? Супер! Летящи мишки. Отвратително! Ето защо съм си стояла на първия етаж и никога не съм имала желание да се кача. При първия ни оглед с Хана попаднахме на стая, която трябва да е служила за спалня на собственика — огромно помещение с изпопадали греди върху царствено легло в средата на стаята. Тогава погледнахме нагоре и между десетките греди видяхме милион безшумни сенки, цели колонии с прилепи, залепнали за дървото като отвратителни черни пъпки, готови да паднат всеки момент. Когато влязохме, една част от тях отвориха очи и сякаш ни намигнаха. Подът беше осеян с екскрементите им; носеше се тежка сладникава миризма.

— Ето, тук — казва Алекс и макар да не съм сигурна, ми се струва, че спира именно пред господарската спалня. Потръпвам от погнуса. Не горя от желание да вляза отново в онова царство на прилепите. Но Алекс се вълнува и аз го оставям да отвори вратата.

Влизам, заковавам се на място и ахвам. Стаята е фантастична, напълно променена.

— Е? — пита развълнувано Алекс. — Как ти се струва?

Толкова се вълнувам, че не мога да му отговоря веднага. Алекс е преместил леглото в един от ъглите и е почистил идеално пода. Прозорците или онова, което е останало от тях, са отворени и отвън мирише на гардения и жасмин, техният аромат пълни стаята заедно с вятъра. В средата на пода е проснато нашето одеяло, книгите и един спален чувал. Всичко това е заобиколено с десетки свещи в странни заместители на свещници — стари чаши или празни кутии от кока-кола, каквито видях и в неговия дом в Пустошта.

Но най-хубавото е таванът или по-скоро липсата на таван. Алекс се е качил по изгнилите греди и е разчистил керемидите, и сега над главите ни се вижда голям къс небе. Тук, в Портланд, звездите са по-малко в сравнение с Пустошта, но въпреки това е красиво. Прогонените от гнездата им прилепи са изчезнали. Няколко черни сенки се стрелкат напред-назад в небето над нас, но те не ме плашат, защото са на открито, извън къщата.

Изведнъж разбирам: той го е направил за мен. Въпреки случилото се днес е дошъл и е подредил всичко. Залива ме вълна на благодарност и още нещо, от което ме заболява сърцето. Не заслужавам всичко това. Не заслужавам Алекс. Обръщам се към него, но не ми стигат сили да проговоря. Пламъчетата от свещите играят по лицето му и то сияе, сякаш светлината идва от него. Той е най-красивото нещо в живота ми.

— Алекс… — започвам аз, но замлъквам по средата на изречението. Съвършенството му ме плаши.

Той се навежда над мен и ме целува. Усещам мекия плат на тениската му да милва лицето ми, подушвам аромата на лосион за слънце, на прясно окосена трева, и страхът преминава.