Делириум

— Казвам само, че те разбирам. — Очите му докосват моите за част от секундата и пак бягат, но това ми е достатъчно. Сега съм сигурна. Той знае, че съм заразена. Това ме радва, но в същото време ме ужасява — щом той го вижда, значи и другите хора са наясно.

— Искам само да ти кажа, че лечението действа — казва той, като набляга на последната дума. Сега наистина иска да бъде мил. — Сега съм много по-доволен. Ти също ще бъдеш, гарантирам ти го.

Думите му убиват нещо в мен и отново ми се плаче. Гласът му е толкова уверен! В момента не искам нищо друго, освен да му повярвам. Сигурност, щастие, стабилност: всичко, за което съм мечтала в живота си. И за миг си мисля, че последните няколко седмици наистина са били един ужасно дълъг делириум. Може би след процедурата ще се събудя благодарна и успокоена, като излекувана от силна треска и всичко ще бъде само полузабравен сън.

— Приятели ли сме сега? — пита Брайън и ми подава ръка. И този път не дръпвам моята, когато ме докосва. Дори го оставям да я държи няколко секунди повече.

Той все още гледа към улицата и на лицето му се появява лека бръчица.

— Какво иска този? — мърмори и вика високо. — Това е моята партньорка, разбра ли? Няма нищо незаконно.

Обръщам се навреме, колкото да зърна златистата кестенява коса с цвят на есенни листа да изчезва зад ъгъла. Алекс. Моментално дърпам ръката си от Брайън, но вече е късно. Отишъл си е.

— Сигурно е бил регулатор — казва той. — Стоеше отсреща и гледаше.

Спокойствието и сигурността, които чувствах преди минута, изчезват безследно. Алекс ме видя, видя ни да си държим ръцете и чу Брайън да казва, че сме двойка. Трябваше да се срещнем преди един час. Той не знае, че не мога да изляза от къщи, нямаше как да го уведомя за това. Не мога да си представя какво си мисли в момента за мен. Всъщност, мога.

— Добре ли си? — пита Брайън. Очите му са толкова бледи, че изглеждат сиви. Но сивото е като болно, изобщо не прилича на моето сиво небе, прилича по-скоро на плесен. Не мога да повярвам, че ми се стори симпатичен дори и за секунда. — Не ми се виждаш добре.

— Добре съм. — Тръгвам към дома и се спъвам. Брайън протяга ръка да ме подкрепи, но аз се извъртам и го отбягвам.

— Добре съм — повтарям, въпреки че всичко около мен се троши и разпада.

— Тук е много горещо — казва той, но аз не мога да го погледна. — Хайде да влезем.

Слага ръка на лакътя ми и ме повежда по стъпалата, през вратата до хола. Каръл и госпожа Скарф ни посрещат с усмивка.

Двайсета глава

Eh rememdium salvae.

(Спасението е в лечението.)

Отпечатано на всички американски банкноти

Колкото и да не е за вярване, сигурно съм направила добро впечатление на Брайън и майка му, защото Каръл е доволна, въпреки че през останалото време почти не отварям уста (или може би именно защото малко говоря). Когато си тръгват, половината от следобеда е минал и макар Каръл да настоява да й помогна из къщи и ме държи около себе си до вечеря (всяка минута, прекарана далеч от Алекс, е агония, шейсет минути истинско мъчение), ми обещава, че ще ме пусне да се разходя след вечеря. Изгълтвам печения боб и рибата си толкова бързо, че ми прилошава и подскачам на стола, докато се сети за мен. Тази вечер ме освобождава от миенето на чинии, но аз съм й прекалено ядосана, за да го оценя.

Първо отивам на Брукс Стрийт 37. Не вярвам Алекс да е още там и да ме чака, но надеждата умира последна. Стаите са празни, градината също. Сигурно не съм на себе си, защото проверявам и зад дърветата и храстите, сякаш може да се крие там, както преди две седмици, когато тримата с Хана играхме на жмичка. Споменът предизвиква адска болка в гърдите ми. Болка за целия август — дълъг, слънчев и спокоен, като безкраен сладък сън. Но сега вече съм будна.

Тръгвам из къщата. Из хола са разпръснати всичките ни вещи — одеяла, списания и книги, бисквити и няколко кутии с газирана вода, всякакви игри, особено недовършената игра на скрабъл, зарязана по средата, след като Алекс започна да си измисля думи като „штото“ и „некви“ — всичко това ме натъжава и ми напомня за оцелялата от бомбите, но рушаща се от времето самотна къща. И там животът си е вървял нормално, всеки си е вършел работата до момента на трагедията. После всички са започнали да се питат: „Как може да не са знаели какво ги чака?“

Каква глупачка съм била. Да се отнасям толкова безгрижно към времето, да си въобразявам, че имам още много!