Делириум

Надигам се, но образът на Алекс от миналата нощ — застанал съвсем близо до мен, докато изрича онези странни и прекрасни думи: „Обичам те до дълбочината, ширината и височината, до която достига душата ми“ — ме бута обратно назад и аз се стоварвам отново върху тоалетната чиния.

Алекс се смее, Алекс се мръщи, Алекс диша отделно от мен. Съдържанието на стомаха ми се надига нагоре и аз навеждам глава, превивам се на две, за да спра пристъпа.

„Това е от болестта — казвам си. — Развива се в мен, трови ме. Всичко ще се оправи след процедурата. Нали целта й е такава?“

Но това не помага. Най-после ставам и влизам под душа, опитвам се да се отдам на ритъма на плискащата по порцелана вода, но образът на Алекс продължава да измъчва съзнанието ми. Алекс ме целува, гали косата ми, танцува с пръсти по кожата ми. Образът му подскача и проблясва като пламъче на свещ, която скоро ще угасне.

Най-лошото е, че дори не мога да го предупредя, че няма да се видим днес. Опасно е да му се обаждам. Решавам да отида до лабораториите и да му го кажа лично, но когато слизам долу, изкъпана и облечена, и се насочвам към вратата, Каръл ме спира.

— Къде си мислиш, че отиваш? — казва рязко тя.

Виждам, че още е ядосана заради поведението ми преди малко. Ядосана и вероятно обидена. Без съмнение си мисли, че трябва да подскачам от радост, понеже най-после са ми определили партньор. И има основание за това. Само преди няколко месеца непременно бих подскачала до небето.

Забивам поглед в пода и казвам възможно най-мило:

— Бих искала да се поразходя малко преди срещата с Брайън. — Напъвам се, за да демонстрирам изчервяване. — Малко съм нервна.

— Прекара достатъчно време навън — сопва ми се Каръл. — Само ще се изцапаш и изпотиш отново. Ако искаш да правиш нещо, моля, помогни ми да подредим масата.

Няма как да не й се подчиня. Тръгвам с нея към втория етаж и сядам на пода, тя започва да хвърля към мен една след друга овехтели кърпи и ленени салфетки, а аз ги оглеждам за дупки и петна, броя, разгъвам и сгъвам. Цялата се треса от яд. Алекс ще се чуди какво е станало с мен. Ще се тревожи. Или ще си помисли, че нарочно го отбягвам, което е най-лошият вариант. Може да реши, че посещението в Пустошта ме е изплашило.

Но това, което ме плаши сега, е собственият ми гняв — чувствам се безсилна и това ме подлудява. Искам да скоча, да изтичам навън и да си го изкарам на някого. Няколко пъти си представям как взимам една от тъпите кърпи на Каръл и я удушавам с нея. Точно за такива изблици ни предупреждават непрекъснато в книгата „Ш-ш-т“, родителите и учителите. Не знам кой е прав — те или Алекс. Дали това чувство, това нещо, което расте в мен, е ужасно и лошо, или е най-прекрасното, което някога ми се е случвало?

И в двата случая не мога да го спра. То е извън моя контрол. А най-неразбираемото е, че въпреки всичко съм щастлива.

В дванайсет и половина Каръл ме сваля в хола, който ни чака, почистен основно и подреден. Заявките на чичо за магазина обикновено се мотаят навсякъде, но сега са наредени прилежно в купчина, не виждам и нито един от старите учебници и изпочупените играчки, които обикновено се валят по пода. Чувствам се като агне на заколение, но никога не бих казала нещо по въпроса. Ако правя всичко, което иска от мен, и всичко мине гладко, и този Брайън си тръгне навреме, може би ще остане време да отида до Брукс Стрийт.

— Добре — казва Каръл, отстъпва една крачка и ме оглежда критично. — Изглеждаш прилично.

Захапвам устни и се обръщам. Не искам да забележи, но думите й ме пронизват като с нож. Колкото и да е невероятно, бях забравила, че всъщност съм невзрачна. Толкова съм свикнала да чувам Алекс да ми казва, че съм красива, че наистина започнах да се чувствам красива. Изведнъж в гърдите ми се отваря огромна празнина. Ето какъв ще бъде животът ми без него. Всичко ще стане обикновено. Аз ще бъда обикновена.

Няколко минути след един часа чувам портичката да изскърцва. Толкова съм обсебена от мисли за Алекс, че не ми остана време да се разтревожа за Брайън Скарф, но когато чувам стъпките му по пътеката, изведнъж ми се приисква да избягам през задната врата или да скоча през прозореца. Какво ли ще направи Каръл, ако неочаквано се тръшна на пода по корем и избухна в неконтролируем смях?

— Лена! — изсъсква зад гърба ми тя в мига, когато Брайън и майка му чукат на вратата. — Вземи се в ръце.

„Защо?“, иска ми се да изкрещя. Той не може да промени нещата, дори и да ме намира за отвратителна. Зашит е за мен, както и аз за него. Ние сме като гербови марки…

Ето какво си мисля в момента.

Във въображението ми Брайън е висок, дебел и тромав. В действителност се оказва само няколко сантиметра по-висок от мен, което означава, че е смешно нисък за момче, и толкова слаб, че се страхувам китката му да не се счупи, докато си стискаме ръцете. Дланта му е мокра като влажна кърпичка. Когато сядаме по местата си, тайно изтривам моите в панталоните си.

— Радвам се, че приехте поканата — казва Каръл.