Делириум

— Знам — процеждам през зъби. Сега вече гласът ми наистина е като на луда.

Каръл кима и продължава със същата странна усмивка:

— Знам, че не можеш да си го представиш, но след това тя изобщо няма да ти липсва.

— Представям си го — квакам аз, сякаш в гърлото си имам умираща жаба.

Каръл продължава да кима енергично, главата й подскача като йо-йо. Усещам, че иска да ми каже още нещо, да ме окуражи, но явно не може да измисли как, защото стои там цяла минута и не помръдва.

Накрая впрягам цялата си енергия и казвам безгрижно:

— Отивам да си взема душ.

„Седемнайсет дни — не спира да кънти в главата ми. — Седемнайсет дни“.

Каръл изглежда доволна, че разпръсквам тишината.

— Добре — кима отново. — Добре.

Тръгвам нагоре, като взимам стъпалата по две. Нямам търпение да се заключа в банята. В къщата е най-малко трийсет градуса, но въпреки това искам да застана под горещия душ и да се превърна на пара.

— Ох, Лена! — вика Каръл след мен, сякаш като отговор на мислите ми. Поглеждам назад, но тя не гледа към мен. Очите й изследват разпорения ръб на кърпата. — Облечи си нещо хубаво. Рокля или онези широките панталони, дето си ги купи миналата година. Направи си и косата. Не я оставяй да изсъхне сама.

— Защо?

Не ми харесва, че не ме гледа. Особено след като устните й отново се изкривяват.

— Поканих Брайън Скарф — казва тя с равен тон, сякаш го кани всеки ден.

— Брайън Скарф? — повтарям глупаво. Името му има странен метален вкус в устата ми.

Каръл най-после вдига очи и ме поглежда.

— Не сам — казва бързо. — Разбира се, че не сам. Майка му ще бъде с него. Аз също ще бъда тук. Освен това, Брайън мина през процедурата миналия месец.

Сякаш ме интересува.

— Ще идва тук? Днес ще идва тук?

Трябва да се подпра на стената, за да не падна. Не знам как, но бях забравила напълно за Брайън Скарф, това напечатано с големи букви име от списъка.

Каръл явно решава, че се тревожа за срещата, защото ми се усмихва мило.

— Не се притеснявай, Лена. Всичко ще е наред. Просто ще си поговорим. Реших, че ще е добре двамата да се запознаете, след като…

Тя не завършва изречението си. Няма защо да го прави.

След като сме определени един за друг. След като ще се оженим. След като ще спим в едно легло и ще се будя до него всеки ден до края на живота си, ще го търпя да ме пипа с ръцете си, ще седя срещу него на вечеря, ще ям консервирани аспержи, ще го слушам да дърдори за водопровода, за дърводелската работилница или за каквото там са го предвидили да работи.

— Не! — избухвам неочаквано.

Каръл се стъписва. Не е свикнала да чува тази дума, особено от мен.

— Какво искаш да кажеш с това „не“?

Облизвам устни. Знам, че е опасно да й противореча, знам, че не е редно. Но не мога да се срещна с Брайън Скарф. Не искам. Няма да седя и да се преструвам, че го харесвам, да слушам Каръл да коментира къде ще живеем двамата след няколко години, докато Алекс е някъде навън… чака ме или барабани с пръсти по бюрото си, докато слуша музика, работи, диша, изобщо прави нещо.

— Искам да кажа… — трескаво търся някакво извинение. — Искам да кажа… не може ли да го направим друг път? Не се чувствам много добре.

Това поне е истина.

Каръл свъсва вежди.

— Става дума само за един час, Лена. Щом можеш да спиш у Хана, ще можеш да изтърпиш и това.

— Но… но… — свивам пръсти в юмрук и забивам нокти в дланите, докато ме заболи и ми даде нещо, върху което да се концентрирам. — Но аз искам да бъде изненада.

Гласът на Каръл достига неподозирани висини.

— В това няма нищо изненадващо. Просто редът е такъв. Става дума за твоя живот. За твоя избраник. Ще се запознаеш с него и ще го харесаш, ясно ли е? Сега се качвай и се оправяй. Гостите ще дойдат в един часа.

За обяд. Алекс свършва работа на обяд и се разбрахме да се видим. Планирали сме пикник на Брукс Стрийт 37, както правим винаги когато е първа смяна. Прекарваме целия следобед заедно.

— Но… — продължавам да протестирам, без да знам какво още мога да кажа.

— Без повече „но“! — Каръл скръства ръце и ме гледа свирепо. — Марш горе!

Не знам как изкачвам стълбата. Толкова съм ядосана, че не виждам нищо. Джени е горе на площадката, облечена в стария бански костюм на Рейчъл, който е прекалено голям за нея.

— Какво ти става? — пита нахално тя и мляска дъвка срещу мен. Блъскам я от пътя си и продължавам, без да отговоря.

Профучавам към банята и пускам водата колкото може по-силно. Каръл се сърди, когато се хаби вода, и обикновено се къпя много бързо, но днес не ми пука. Сядам на тоалетната чиния, завирам юмрук в устата си и го захапвам, за да не изкрещя. Аз съм виновна за всичко. Напълно забравих за процедурата и нарочно избягвах да мисля за този Брайън Скарф, дори да си спомням името му. Каръл е абсолютно права. Става дума за моя живот и редът е такъв. Нищо не може да се промени. Поемам дълбоко въздух и си казвам, че не бива да се държа като бебе. Всеки трябва да порасне един ден. За мен този ден е трети септември.