Делириум

Алекс намира няколко свещи, пали ги една по една и ги разполага из стаята. Ъглите на фургона постепенно идват на фокус. Това, което най-много ме изумява, са книгите: в мрака неясните им форми приличаха на част от мебелировката, но сега се превръщат в купчини с книги — тук има повече, отколкото съм виждала, където и да било, като изключим библиотеката. На едната стена има три дълги рафта с книги. Дори и хладилникът, чиято врата виси на една страна, е пълен с книги.

Взимам една свещ и разглеждам заглавията. Не познавам нито едно.

— Какви са тези книги?

Някои от тях изглеждат толкова стари и прокъсани, че се страхувам да не се разпаднат, ако ги докосна. Опитвам се да прочета авторите, поне онези, които успявам: Емили Дикинсън, Уолт Уитман, Уилям Уърдсуърт.

— Това е поезия — казва Алекс.

— Какво е поезия?

Никога не съм чувала тази дума, но ми харесва как звучи. Някак си нежно, напомня ми за красива жена и дълга бална рокля.

Алекс запалва и последната свещ. Сега фургонът се изпълва с топла мигаща светлина. Той идва до мен, кляка пред последния рафт и търси нещо. Вади една книга и ми я подава. Прочитам заглавието й: „Световна любовна лирика“. Нещо потръпва в стомаха ми, когато виждам изписаната открито върху корицата забранена дума „любовна“. Алекс ме наблюдава внимателно, следи всяко мое движение. За да прикрия смущението си, отварям книгата и преглеждам списъка с авторите на първата страница.

— Шекспир? — възкликвам доволно. Познавам това име от часовете по здравна култура. — Онзи, който е написал „Ромео и Жулиета“, нали? Пиесата предупреждение?

— Това не е пиеса предупреждение — смее се Алекс. — Това е една прекрасна любовна история.

Припомням си онзи ден, когато видях за пръв път Алекс в лабораториите. Струва ми се, че оттогава са минали години. Спомням си как мозъкът ми неочаквано и за мен ражда думата „красиво“. Исках да обясня нещо за саможертвата.

— Правителството забранило поезията много отдавна. Веднага след като измислили процедурата — казва Алекс, взима книгата от ръцете ми и я отваря. — Искаш ли да ти прочета едно стихотворение?

Кимам. Той прочиства гърло, изпъва рамене и проточва врат, сякаш чака да го включат във футболен мач.

— Давай — казвам през смях. — Нарочно се бавиш.

Той се покашля отново и започва да чете: „Да те сравня ли с летен ден?“.

Затварям очи и слушам. Събудилото се преди малко чувство на топлина расте и набъбва в мен като воден мехур. Поезията не прилича на нищо от онова, което съм чела досега. Не разбирам всичко, само отделни образи, изречения, които изглеждат недовършени, но трептят като пъстроцветни панделки на вятъра. И аз осъзнавам, че ми напомнят на музиката, която ме привлече толкова силно в онази ферма. Действа ми по същия начин, караме да се чувствам едновременно весела и тъжна.

Алекс стига до края. Отварям очи и виждам, че ме гледа.

— Какво? — питам объркано.

Настойчивият поглед ми спира дъха. Имам чувството, че гледа право в сърцето ми.

Той не отговаря веднага. Прелиства няколко страници, но не гледа в книгата. Очите му не се откъсват от моите.

— Искаш ли да чуеш още едно? — Не чака отговор и започва да рецитира.

„Как те обичам? Нека преброя начините.“

Ето пак тази дума: любов; обичам. Сърцето ми замира, когато я произнася, после започва да бие в невъзможен ритъм.

„Обичам те до дълбочината, ширината и височината, до която достига душата ми…“

Знам, че произнася нечии чужди думи, но те сякаш идват от неговото сърце. В очите му плува светлина; във всяко от тях танцува по една свещица.

Той пристъпва към мен и целува нежно челото ми.

„Обичам те до степен на най-тиха ежедневна нужда…“

Подът под мен се залюлява, имам чувството, че пропадам.

— Алекс — започвам, но думите се заплитат в гърлото ми.

Той целува скулите ми — една сладка, лека целувка, като едва доловим полъх по кожата ми:

„Обичам те свободно…“

Отдръпва се и ми се усмихва леко накриво:

— Елизабет Барет Браунинг — прокарва пръст по профила ми и пита: — Не ти ли харесва?

Пита ме толкова тихо и сериозно и очите му ме гледат така, че усещам, че всъщност ме пита нещо друго.

— Не. Имам предвид, да, но…

Всъщност не знам какво имам предвид. Не мога да мисля, нито да говоря ясно. В ума ми се върти една-единствена дума, като буря, като ураган, и трябва да стисна устни, за да я задържа на върха на езика си и да я върна обратно назад. „Обичам, обичам, обичам, обичам…“ Дума, която никога не съм изговаряла, пред никого, дума, за която не съм си позволявала дори да мисля.

— Не е необходимо да обясняваш — казва той и отстъпва още една крачка назад.

И отново имам усещането, че става дума за нещо друго.

Че го разочаровах. Каквото и да беше онова, което премина между нас — а нещо със сигурност премина, макар да не знам какво и как, — то го натъжи. Виждам го в очите му, въпреки че продължава да се усмихва, и ми се иска да му се извиня или да увисна на врата му и да го помоля да ме целуне. Но все още се страхувам да отворя уста, да не би думата да изскочи навън, защото това, което може да последва след нея, ме ужасява.