Делириум

— Ела — казва той, оставя книгата и ми подава ръка. — Искам да ти покажа нещо.

Повежда ме към леглото и аз отново се изпотявам от притеснение. Не знам какво очаква от мен и когато сяда на него, оставам права, с чувството, че съм съвършен егоист.

— Всичко е наред, Лена — казва Алекс.

Обичам да произнася името ми. Винаги ми действа успокояващо. Той се отпуска по гръб на леглото, аз правя същото и двамата лягаме един до друг. Леглото е тясно. Едва ни побира.

— Виждаш ли? — кима с брадичка нагоре той.

Звездите блещукат над главите ни, припламват и ни намигат, хиляди и хиляди, толкова много, че приличат на танцуващи из мастиленочерното небе снежинки. Не успявам да сдържа удивлението си и ахвам. Никога не съм виждала толкова много звезди. Небето изглежда съвсем близо, надвесило се е така, сякаш не то, а ние пропадаме в него, ако подскочим нагоре, то ще ни хване, ще ни задържи и ще ни залюлее в прегръдките си.

— Харесва ли ти? — пита ме Алекс.

— Харесва ми. Обичам това. — Думата изскача сама и изведнъж ми олеква.

— Обичам го — казвам отново, за да опитам вкуса й. Оказва се прекрасна и лесна за произнасяне, само да се престрашиш веднъж. Къса. Ясна. Плъзга се леко по езика. Прекрасна. Никога досега не съм я произнасяла.

Усещам, че Алекс е доволен. Усмивката му става по-широка.

— Инсталацията е малко допотопна, но трябва да признаеш, че гледката е убиец.

— Иска ми се да можем да останем тук — казвам изненадващо и за себе си, но веднага се поправям: — Искам да кажа, не завинаги… не, но… Разбираш ме, нали?

Той слага ръка под врата ми, аз отпускам глава в ямката между ръката и гърдите му и тя пасва идеално.

— Радвам се, че видя това — казва той.

Известно време оставаме сред тишина. Гърдите на Алекс се повдигат и отпускат равномерно и загледана в небето над нас, усещам, че ми се доспива. Крайниците ми натежават, а звездите започват сякаш да се пренареждат и да изписват думи. Искам да продължа да ги гледам, искам да прочета думите, но клепачите ми също натежават: невъзможно е, просто е невъзможно да задържа очите си отворени.

— Алекс?

— Да?

— Кажи ми пак онова стихотворение.

Гласът ми не прилича на моя си, думите идват някъде от много далеч.

— Кое стихотворение? — шепне Алекс.

— Онова, дето го знаеш наизуст — понасям се нанякъде. Нося се…

— Знам много стихотворения.

— Което искаш тогава.

Той поема дълбоко въздух и започва:

„Аз нося сърцето ти в мен. Нося го в своето, скъпа. И никога…“

Словата се леят от устата му, сипят се върху мен като слънчева светлина по водната повърхност, която прониква в дълбочините й и осветява подводния мрак. Лежа със затворени очи, но колкото и да е невероятно, все още виждам звездите. Цялата галактика изгрява пред мен от нищото — розови и виолетови слънца, огромни сребърни океани, хиляди луни.

Не мисля, че съм спала повече от пет минути, когато Алекс ме буди нежно. Небето е все така мастиленочерно, луната е високо, но по стопените свещи преценявам, че е минал около час.

— Време е да се връщаме — казва той и отмята залепналия за челото ми кичур.

— Колко е часът? — питам с натежал за сън глас.

— Малко преди три. — Той става, хваща ръката ми и ме изправя на крака. — Трябва да преминем обратно, преди Спящата красавица да се събуди.

— Спящата красавица ли?

Той се смее тихо. Навежда се, целува ме и казва в косите ми:

— От поезията преминаваме към вълшебните приказки.

Тръгваме обратно през гората; после през разбития път покрай порутените от бомбите къщи и през другата гора. През цялото време имам чувството, че не съм се събудила напълно. Когато прескачаме оградата, не усещам нито страх, нито напрежение. Втория път ми е много по-лесно да изкатеря телената ограда, сега ми се струва, че сенките са плътни и ни покриват като плащ. Войникът в кабина двайсет и едно е в същото положение, както го оставихме — с отметната назад глава, с крака върху бюрото и отворена уста, — и не след дълго вече вървим по ръба на залива. Оттам тръгваме тихо по улиците към Диъринг Хайландс и изведнъж ми идва една дива мисъл, хем ме плаши, хем ме привлича. Мисля си, че може всичко да е било сън и когато се събудя, ще се окаже, че все още съм в Пустошта. Може дори да открия, че винаги съм живяла там, а това в Портланд — лабораториите, вечерният час, процедурата — именно то е един дълъг кошмарен сън.

Ето я и къщата на Брукс Стрийт 37. Влизаме през прозореца и отвътре ни посрещат задуха и миризма на мухъл. Удряме се в тях като в стена. Прекарах само няколко часа в Пустошта, а вече ми липсва. Липсва ми вятърът между дърветата, който шуми като океан, липсва ми невероятният аромат на диви цветя, липсват ми пробягващите в тъмнината невидими същества, липсва ми целият този живот, който напира във всички посоки — напред, нагоре…

Живот без стени.

Алекс ме води до дивана, покрива ме с одеяло, целува ме и ми пожелава лека нощ. Днес е първа смяна и има време само колкото да изтича до тях, да си вземе един душ и да хукне към лабораториите. Чувам стъпките му да се отдалечават в нощта.

После заспивам.