Делириум

Той свива рамене и тръгва след мен, подскачайки като щастливо кутре.

— Такова нещо човек трябва да види с очите си. — Спира за миг, разравя прахта над умиращия огън в една дупка и изсумтява. — Закъсняхме и изпуснахме купона.

Докато обикаляме из поляната, Алекс ми посочва всяка една „къща“ и казва по няколко думи за хората, които живеят в нея. През цялото време шепне, за да не събудим някого. Някои от историите съм чувала и преди, други са ми непознати. Не слушам внимателно, но съм благодарна, че чувам гласа му — тих, уверен, познат и успокояващ. Селището не е много голямо — може би около десетина километра, — но имам чувството, че светът неочаквано се е отворил пред мен, разкривайки слоеве и дълбини, за които никога не съм допускала, че съществуват.

Няма стени. Никъде няма стени. В сравнение с това, Портланд изглежда малък затвор.

Алекс спира пред един мръсен сив фургон. Прозорци липсват и на тяхно място са сложени квадрати от многоцветен плат.

— Това е моят дом — измънква смутено той и сочи към фургона. За пръв път го виждам неспокоен. Нервността му се предава и на мен. Преглъщам, за да потисна абсурдния за ситуацията внезапен пристъп на истеричен смях.

— Леле! Това е… това е…

— Отвън не е кой знае какво — казва припряно Алекс, отмества поглед и захапва ъгълчето на устните си. После пита смутено: — Искаш ли… да влезем?

Кимам, убедена, че ако отворя уста, единственото, което ще излезе, е див смях. Била съм сама с него безброй пъти, но този път е различно. Тук няма очи, които ни дебнат, няма гласове, готови да извикат след нас, няма ръце с палки. Само километри отворено пространство. Вълнуващо и в същото време страшно. Тук всичко може да се случи и когато се навежда над мен и ме целува, имам чувството, че кадифеният мрак около нас ни обгръща. Мекото шумолене на листата, стъпките на невидими животни, ударите на сърцето в гърдите ми… всичко това ми дава усещането, че се разтварям в нощта и ставам част от нея. Алекс се отдръпва, а на мен ми трябват няколко секунди, за да започна да дишам отново.

— Ела — вика ме той, натиска с рамо вратата на фургона и тя се отваря.

Вътре е много тъмно. Виждам само неясни очертания, но когато затваря вратата зад нас, те също потъват в мрак.

— Тук нямаме електричество — обяснява Алекс, тръгва в тъмното, блъска се в разни неща и от време на време ругае тихичко.

— Имаш ли свещи? — питам го аз. Вътре мирише странно: на есенни листа. Долавям и други миризми — остър цитрусов аромат на почистващ препарат и едва доловима миризма на нафта.

— Имам нещо по-добро — отвръща той.

Чува се странен шум и отгоре ме залива вода. Изписквам лекичко и Алекс веднага се обажда от тъмното:

— Извинявай, много извинявай. Не съм си идвал скоро. Пази се.

Нещо продължава да шуми и скърца. И изведнъж таванът над главата ми се отваря бавно и оттам надниква необятното небе. Луната е точно над отвора и изпраща към нас потоци светлина, които обличат всичко в сребърни одежди. Сега мога да видя, че това, което мислех за таван, е огромна мушама, по-голяма версия на онази, с която хората си покриват барбекюто. Алекс се е качил на един стол, навива я и с всеки нов сантиметър небето става по-голямо, а вътре заблестява по-ярко.

Дъхът ми спира.

— Много е… красиво!

Алекс ме поглежда през рамо и лицето му светва в усмивка. Продължава да навива мушамата, спира на всеки няколко минути, слиза, премества стола по-напред и продължава.

— Един ден бурята отнесе половината от покрива. За щастие, не бях тук. — Той също блести, среброто по ръцете и раменете му сияе в нощта. Спомням си за портретите на ангелите в църквата с техните леко разтворени криле. Както и в нощта на проверката, той ми заприличва на тях. — Тогава реших да махна целия покрив.

Той свършва, скача леко от стола, обръща се към мен и се усмихва.

— Това е моят сгъваем таван — разперва щастливо ръце.

— Прекрасно е — казвам и наистина го мисля. Небето изглежда съвсем близо. Струва ми се, че ако протегна ръка, ще докосна луната.

— Сега ще запаля и свещи.

Минава край мен, отива към онази част на фургона, която сигурно служи за кухня, и започва да рови в един шкаф. Вече мога да видя големите предмети, макар че детайлите все още ми убягват. В единия ъгъл има малка печка за дърва. В другия край стои тясно легло и когато го виждам, стомахът ми се свива. В главата ми нахлуват милион спомени: Каръл седи на леглото ми и ми разказва с равния си тон за нещата, което един съпруг очаква от съпругата си; Джени подпира ръка на хълбок и ми се присмива, че няма да знам какво да правя, когато му дойде времето; хората разказват шепнешком истории за Уилоу Маркс; Хана се пита на глас в съблекалнята какво е това секс, а аз шъткам към нея да мълчи и се оглеждам през рамо да не би някой да ни подслушва.