Делириум

— Всичко е наред — целува ме той. Говори нормално, не шепне и аз си отдъхвам. Сигурно вече сме в безопасност. — Не отивам никъде. Просто трябва да открия из багажа проклетия фенер.

— Добре.

Чувствам се глупаво заради страховете си и се опитвам да нормализирам дишането си. Сигурно Алекс съжалява, че ме е взел със себе си. Определено не съм госпожица Смелост.

Сякаш прочел мислите ми, той ме целува бързо и този път уцелва ъгълчето на устните. Вероятно и неговите очи още не са се адаптирали към тъмнината.

— Справяш се чудесно — казва той, започва да рови из храстите около нас и да си мърмори под носа. Като че ли ругае тихичко, но не чувам добре. След минутка надава лек победоносен вик и веднага след това се появява широк светъл лъч, който огрява дърветата и храстите около нас.

— Намерих го — хили се той, сочи към фенера и осветява ръждясала кутия за инструменти, наполовина заровена в земята. — Оставяме я тук за преминаващите. Готова ли си?

Кимам. Сега вече виждам къде стъпвам и се чувствам много по-добре. Клоните над нас оформят арка, която ми напомня на сводестия таван на катедралата „Свети Павел“, където ходех на неделно училище и слушах лекции за атомите, вероятностите и Божествения ред. Листата шепнат около нас, черното и зеленото се прегрупират в постоянно менящ се модел, безброй невидими фигури танцуват от клон на клон. От време на време лъчът засича чифт широко отворени очи, които ни следят мълчаливо от листака, но щом светлината ги докосне, потъват отново в мрака. Това, което виждам, е просто невероятно. Животът напира отвсякъде, всичко расте, разширява се и тържествува. Не знам как да го обясня по-добре, но това ме кара да се чувствам мъничка и глупава, сякаш влизам без разрешение в имот, който принадлежи на възрастен и важен човек.

Алекс вече се движи по-уверено и понякога кърши по някоя препречила пътя ни клонка или я повдига, за да мога да мина, но доколкото мога да видя, не следва определен път. След петнайсет минути започвам да се тревожа, че се въртим в кръг или навлизаме все по-дълбоко в гората, без да знаем къде ще се озовем. Тъкмо решавам да го попитам откъде знае накъде да върви, когато забелязвам, че от време на време забавя ход и шари с фенерчето по стволовете на наобиколилите ни като призрачни силуети дървета. Виждам, че по някои от тях има синя боя.

— Боята… — казвам на глас.

Алекс ми хвърля поглед през рамо.

— Това е нашата карта. Никой не иска да се изгуби тук.

Гората изведнъж свършва. Само преди секунда бяхме в сърцето й, гъсти редици от дървета ни притискаха от всички страни, сега стъпваме на павиран път, проснат на лунната светлина като сребърна панделка.

Пътят е на дупки, напукан и пропаднал на места, налага се да заобикаляме огромни купчини с бетонни парчета. Върви покрай дълъг и нисък хълм, после се губи към върха му, където започва друга тъмна гора.

— Дай ми ръка — обръща се Алекс. Отново шепне и без да знам защо, това ми харесва.

Имам странното усещане, че съм влязла в гробище. От двете страни на пътя се простират оголени места с високи до кръста треви, които пеят и си шушнат нещо една на друга, младите тънки дървета между тях изглеждат немощни и болни в откритото пространство. Виждам и купчини със строителни материали — дълги и големи греди, нахвърляни една върху друга, смачкани метални предмети проблясват между тревите.

— Какво е това? — питам Алекс шепнешком, но изведнъж изписквам, защото виждам и разбирам.

По средата на едно поле с шепнеща трева стои голям син камион, цял и непокътнат, сякаш някой е дошъл с него на пикник.

— Някога тук е било улица — казва Алекс, сега гласът му звучи някак напрегнато. — Разрушена е по време на бомбардировката. В страната има хиляди такива места. Бомбите са ги унищожили напълно.

Потръпвам. Ето защо имам чувството, че съм в гробище. И в известен смисъл наистина съм. Бомбардировката е продължила цяла година. Всичко се е случило много преди да се родя, когато мама е била бебе, но са ни разказвали за това. Целта на кампанията била да освободи района от Невалидните и бунтовниците, които не искали да напуснат домовете си и да заживеят в разрешените общества. Веднъж мама ми каза, че най-ранните й спомени са белязани от тътена на бомбите и миризмата на изгоряло. Каза, че този мирис се носел години наред над града и всеки път, когато вятърът го донасял, улиците се пълнели с прах.