Делириум

Малко преди осем слизам на първия етаж с малък сак, от който нарочно се подава краят на нощницата ми. Взех всичко, което бих взела, ако наистина отивам да спя у Хана. Каръл ми хвърля една от беглите си усмивки, пожелава ми приятно изкарване и за миг ме връхлита чувство за вина. Напоследък я лъжа много и с все по-голяма лекота.

Но чувството не е толкова силно, че да ме спре. Излизам и тръгвам към Уест Енд, в случай че Джени или Каръл гледат през прозореца. Стигам до Спринт Стрийт, чак тогава завивам към Диъринг Авеню и тръгвам към Брукс Стрийт 37. Пътят е дълъг и аз влизам в Диъринг Хайландс точно когато слънцето прибира и последните си лъчи от небето. Както винаги, улиците тук са пусти. Минавам през ръждясалата желязна порта, отмествам разкованата дъска на прозореца на първия етаж и влизам.

Тъмнината ме изненадва. За миг оставам на място и примигвам, докато очите ми привикнат с нея. Въздухът е тежък и гъст, къщата мирише на мухъл, формите на вещите започват бавно да се открояват и аз тръгвам към покрития с плесенясала дамаска диван в хола. Пружините са пробили плата, половината от пълнежа е изяден, вероятно от мишки, но се вижда, че някога е бил хубав, дори елегантен.

Изваждам часовника от сака и навивам алармата за единайсет и половина. Ще бъде дълга нощ. После се качвам на дивана и слагам сака под главата си. Не е най-удобната възглавница на света, но става.

Затварям очи и оставям драскането на мишките по стените и тайнствените припуквания на старото дърво да ме приспят.

Събуждам се в мрака от кошмарен сън. Сънувах мама. Сядам, оглеждам се и в първия миг не разбирам къде се намирам. Една пружина изскърцва под мен и аз си спомням. Брукс Стрийт 37. Напипвам часовника и натискам лампичката. Часът е единайсет и двайсет. Време е да ставам, но още съм замаяна от топлината и съня, затова оставам още малко на дивана, поемайки въздух на големи глътки. Цялата съм в пот, косата ми е залепнала за главата и врата.

Сънувах обичайния сън, но този път всичко беше наопаки. Нося се по вълните на океана и наблюдавам мама на върха на онази скала на стотици метри над мен, толкова далече, че не виждам ясно чертите, само силуета й срещу слънцето. Опитвам се да извикам, да я предупредя, да вдигна ръка и да й кажа да се махне оттам, да се отдалечи от ръба, но колкото повече се боря, толкова по-силно ме влече водата, тегли ме навътре, притиска ме като лепило, запушва гърлото ми и думите остават там. През цялото време пясъкът се сипе около мен като сняг и аз разбирам — тя ще падне всеки миг и ще разбие главата си в стърчащите като дълги остри нокти скали.

И тя пада, лети надолу, черното петно става все по-голямо и по-черно на фона на ярката слънчева светлина. Опитвам се да извикам, но не мога. Фигурата приближава и аз виждам, че този, който ще се разбие в скалите, не е мама.

Това е Алекс.

В този момент се събудих.

Ставам и се опитвам да се отърся от замайването и чувството за предстояща опасност. Приближавам се опипом до прозореца и щом прескачам, ми олеква, въпреки че по улиците е много по-опасно. Но тук поне полъхва вятър. Вътре беше ужасно задушно.

Когато пристигам на Черния залив, Алекс вече чака, скрит в сенките на група дървета до стария паркинг. Толкова добре се е прикрил, че едва не се спъвам в него. Той ме хваща за ръката и ме дръпва да приклекна до него. На лунната светлина очите му блестят като на котка.

Той ми сочи тихомълком примигващите светлини от другата страна на залива, точно пред границата. Това са караулките на охранителите. Те примигват весело и безгрижно като редица ярко светещи фенери около лагер на хора, излезли на пикник. На двайсетина крачки зад редицата е истинската гранична линия, а зад нея е Пустошта. Никога хоризонтът не ми е изглеждал толкова странен, с толкова много танцуващи по него сенки. Радвам се, че с Алекс се договорихме да не говорим, докато не преминем от другата страна. В гърлото ми е заседнала буца, затруднява дори дишането ми, не мога да си представя, че ще мога да прокарам през него дори и една дума.

Ще се прехвърлим оттатък в края на Турския мост, през най-северната точка на залива. Ако можехме да плуваме от нашето място до онази караулка, бихме минали точно по диагонала на триъгълника, по чиито страни ще се придвижим сега. Алекс потупва три пъти ръката ми. Това е сигналът за тръгване.

Тръгвам след него по края на плажната ивица, като внимавам да не стъпвам в заблатените места. В тъмното те приличат на трева, но ако не внимаваш, може да затънеш до колене. Алекс притичва от сянка на сянка, движи се съвсем безшумно. На места изчезва напълно, сякаш се слива с мрака.

С приближаването ни граничните постове започват да се виждат по-ясно — петната се превръщат в реални постройки — едностайни кабинки от бетон и бронирано стъкло.