Делириум

Книгата „Ш-ш-т“ не споменава и за времето, не те осведомява, че то започва да тича пред теб, хвърчи напред като откачено. Изтича през пръстите ти като вода. Всеки път, когато влизам в кухнята и поглеждам календара, отказвам да повярвам, че е изминал още един ден. Нещо тежко се събира в стомаха ми на топка и с всеки ден тя става все по-болезнена.

Трийсет и три дни до процедурата.

Трийсет и два.

Трийсет.

И между тях като че ли изминават само няколко минути, секунди дори. Като моментални снимки: Алекс размазва шоколадов сладолед по носа ми, защото започвам да мрънкам, че ми е горещо; пръстите на Алекс в косите ми; извивката на лакътя му под главата ми; Алекс шепне: „Искам да останеш с мен“, докато на хоризонта изгрява новият ден — червен, розов, златист; с Алекс лежим и гледаме небето, търсим форми в облаците над нас: костенурка с шапка, мравка влачи парче бисквита, златна рибка гони изплашен заек.

Минути, секунди, моментални снимки: толкова нежни, красиви, крехки и безнадеждни, като самотна пеперуда, която пърха с крилца срещу ураганен вятър.

Седемнайсета глава

В научните кръгове отдавна се спори дали желанието е симптом за инфектиран с amor deliria nervosa организъм, или е условие за развитието на болестта. Така или иначе, всички са единни, че между желанието и любовта съществува симбиотична връзка, в смисъл че едното не може да съществува без другото. Желанието е враг на задоволството; то е болестно състояние на мозъка. Как можем да приемем за здрав човек, който изгаря от желание? Самата дума означава липса, недостатъчност, всъщност желанието е именно това — недостатъчност на мозъка, някакъв дефект, грешка. За щастие, сега тя вече може да се коригира.

„Условия за развитието на amor deliria nervosa“ от книгата „Да опознаем болестта“, четвърто издание, д-р Филип Бериман

Август се настанява удобно в Портланд, горещият му лепкав дъх се усеща навсякъде. През деня улиците са непоносимо горещи, слънцето пече безмилостно, хората окупират парковете и плажовете, жадни за сянката на дърветата и полъха на морския бриз. Става все по-трудно да се виждаме с Алекс. Плажът на Ийст Енд — обикновено празен — сега гъмжи от народ дори и вечер, след края на работното време. Два пъти се опитваме да се срещнем там, но се оказва прекалено опасно да се приближим един към друг и да говорим, не успяваме дори да си дадем знак, само си кимаме, като непознати. Опъваме плажните кърпи на петнайсет крачки встрани от пясъка. Той слага слушалки на ушите си и слуша музика, а аз се преструвам, че чета. Всеки път, когато очите ни се срещнат, тялото ми пламва, сякаш лежим един до друг и той гали и разтрива гърба ми. И въпреки че лицето му е неподвижно, очите му ми се усмихват. Толкова е мъчително и едновременно сладко да съм така близо до него и да не мога да го докосна, дори да го погледна открито: все едно да налапаш целия сладолед наведнъж в горещ летен ден и после да те заболи главата. Започвам да разбирам какво имаше предвид Алекс, когато каза, че на „леля му“ и „чичо му“ след процедурата им липсва болката. Болката насища нещата със смисъл, прави ги значими.

Налага се да се откажем от плажовете и се закотвяме на Брукс Стрийт 37. Градината се задъхва от горещината. Повече от седмица не е валяло, слънцето наднича през дърветата както преди, но докато през юли топлите му лъчи ни галеха, сега пробиват през листата като нож и превръщат тревата в кафяв килим. Дори и пчелите са като пияни от жегата, кръжат без посока, блъскат се в повехналите цветя, падат и отново се вдигат нагоре сякаш без желание.

Един следобед с Алекс се изтягаме на одеялото в градината. Аз лежа по гръб и гледам как небето над мен се разпада на отделни сини, зелени и бели парчета. Алекс е по корем, изглежда умислен. Пали кибритени клечки, взира се в пламъка и духа малко преди да изгори пръстите му. Спомням си какво ми каза в колибата онази нощ. За мъката и гнева, че трябва да живее в Портланд, за желанието му да пали разни неща.

Установявам, че не знам почти нищо за него, миналото му е заровено дълбоко в душата му и той го държи заключено там. Научил се е да го крие много по-добре от нас. Подозирам, че в някое тъмно ъгълче в него има гореща точка на напрежение. Тя тлее като въглен и се превръща бавно в диамант, заровен под тежките пластове на благоприличие.