Делириум

Потръпвам от студ в гъстия мрак на хладните помещения. След ослепителното слънце отвън, те ме шокират. Алекс ме придърпва по-близо до себе си. Най-после започвам да свиквам с допира му, вече не извъртам глава, за да погледна рамото си, когато слага там ръцете си, за да ме целуне.

— Ще ми подарите ли един танц, госпожице — покланя се церемониално той.

— Я стига! — тупвам го аз по гърба. Струва ми се нередно да говорим на висок глас на толкова тихо място. Гласът на Хана пред нас звучи някак далечен и аз се питам толкова ли голяма е тази къща и колко стаи, покрити с дебел слой прах и мрак, има тук.

— Питам сериозно — настоява Алекс и разперва ръце. — Това е идеалното място за тази цел.

Стоим в средата на голяма стая, която някога трябва да е служила за хол. Тя е огромна. По-голяма е от целия първи етаж на къщата на Каръл и Уилям. Таванът е висок и от него виси гигантски полилей, металните му части примигват тъжно на оскъдната, процеждаща се през дъските на прозорците светлина. Ако застане неподвижно на едно място и се вслуша, човек може да чуе мишките по стените и пода. Но колкото и да е чудно, това не ме отвращава, нито ме плаши. Дори ми е приятно, кара ме да мисля за гора, за безкрайния кръговрат на живот, растеж, смърт и нов живот. Сякаш това, което чуваме, не са мишки, а самата къща, която се свива около нас, сантиметър по сантиметър.

— Нямаме музика — отвръщам.

Той свива рамене, намига ми и протяга ръце.

— Хората надценяват музиката.

Оставям се да ме прегърне и да ме притисне до сърцето си. Той е много по-висок от мен, главата ми едва достига до рамото му, което ми позволява да чувам ясно ударите на сърцето в гърдите му и този ритъм се оказва достатъчен за нас.

Най-красивата част от къщата е градината отзад. Огромната ливада с прораснала трева се вие между стари дървета, толкова дебели, чепати и стари, че кривите им ръце образуват над нас арка. Лъчите на слънцето пробиват през листата и образуват танцуващи светли петна по тревата. Цялата градина е тиха и хладна като библиотеката ни в училище. Алекс донася одеяло и го оставя в къщата. Когато идваме, го просваме отвън на тревата и тримата лягаме на него. Понякога стоим там с часове, говорим си и се смеем без причина. Понякога Хана или Алекс купуват храна за пикник, а аз веднъж успях да свия от магазина няколко бутилки с газирана вода и цяла кутия с шоколадови бонбони. Направо полудяхме от толкова сладко, играхме на разни игри от детството си: жмичка, гоненица и прескочикобила.

Някои от дънерите на дърветата са големи колкото контейнер за боклук и аз снимам Хана как се смее, докато се опитва да обиколи ствола с ръце. Алекс казва, че дърветата са тук от стотици години, което ни кара с Хана да замълчим. Това означава, че са били тук, преди да затворят границите, преди да издигнат стените и преди да прогонят болестта в Пустошта. Тази мисъл започва да драска по гърлото ми като бодил. Иска ми се да знам как е изглеждало всичко това тогава.

Но да си призная, през повечето време аз и Алекс ходим там сами, а Хана ни покрива. След толкова седмици, в които изобщо не се виждахме с нея, сега ходя у тях всеки ден, а понякога и два пъти на ден (когато се срещам с Алекс, и после, когато наистина се срещам с Хана). За моя радост, леля не любопитства. Сигурно си мисли, че сме били скарани известно време и сега наваксваме изгубеното, което до известна степен е така и ме устройва идеално. Не помня някога да съм била по-щастлива. Дори и в сънищата ми не е било толкова прекрасно, и когато казвам на Хана, че никога няма да мога да й се отплатя за помощта, тя извърта устни в усмивка и отвръща:

— Ти вече ми се отплати.

Не съм сигурна какво иска да каже с това, но се радвам, че отново е до мен.

Когато сме само с Алекс, не правим кой знае какво. Просто седим и си говорим, но времето лети като хартия, подхваната от огън. В един момент е три часът следобед, а в следващия, честна дума, слънцето вече се крие зад хоризонта и вечерният час наближава.

Алекс ми разказва за себе си, за своите „чичо“ и „леля“, и какво правят всъщност, макар че все още мънка и увърта, щом стане дума за Невалидните и симпатизантите. Но аз не се сърдя. Не съм сигурна, че искам да знам. Когато започне да говори, че трябва да се съпротивляваме, гласът му става остър, усещам гневът да кипи и бушува зад думите му. Само в такива моменти и само за секунди все още се страхувам от него и думата „невалиден“ започва да пулсира в ушите ми.

Но през повечето време той ми разказва обикновени неща: за чудния пай на леля си, за чичо си, който обичал да си пийва малко повече на събиранията с приятели и започвал да разказва едни и същи стари истории по няколко пъти. И двамата били излекувани и когато го питам не са ли по-щастливи сега, той свива рамене и отвръща:

— Знаеш ли, болката също може да ти липсва.

Това ми се струва невероятно. Не му вярвам. Той ме поглежда с крайчеца на окото си и казва:

— Тогава усещаш, че наистина губиш хората, разбираш ли? Когато вече не те боли. Когато не тъгуваш.