Делириум

— Така е, но понякога… имам предвид, доставчиците… — запъвам се и трескаво търся правдива лъжа, но нищо не ми идва наум. Толкова за новите ми умения.

Алекс показва глава и вика:

— Лена?

Той забелязва Хана и замръзва, наполовина вътре, наполовина отвън.

Известно време никой не обелва и дума. Долната челюст на Хана пада. Буквално. Обръща се към мен, после към Алекс и продължава да мести глава толкова бързо, че ми се струва, че ще се откачи от врата й.

Алекс също не знае какво да прави. Остава като закован за вратата. Може би се надява да остане невидим, ако не мърда.

Колкото и тъпо да звучи, от всички възможни реакции, аз избирам да изтърся:

— Закъсня.

Те заговарят едновременно.

— Ти имаш среща с него? — изписква Хана, докато Алекс ми обяснява:

— Спря ме патрул. Трябваше да показвам идентификационната си карта.

Хана първа идва на себе си. Ето защо я обичам толкова. Преди малко плачеше истерично, сега е самата деловитост.

— Влез вътре — нарежда му тя. — И затвори вратата.

Той изпълнява заповедта й и застава смутено пред нас, пристъпвайки от крак на крак. В този миг изглежда толкова млад и сладък, и притеснен, че ми идва да отида при него и да го целуна пред Хана.

Но тя бързо охлажда желанието ми. Обръща се към мен, скръства ръце и ме поглежда с погледа на госпожа Макинтош, директорката на „Света Ана“. Честно, копира я едно към едно.

— Лена Ела Халоуей Тидъл — казва строго. — Чакам обяснения.

— Второто ти име Ела ли е? — пита неочаквано Алекс.

Двете с Хана го изглеждаме кръвнишки, той се свива и отстъпва крачка назад.

— Ъмм… — думите все още излизат трудно от мен. — Хана, нали помниш Алекс?

Тя продължава да стиска ръце пред гърдите и да ме гледа с присвити очи.

— О, спомням си го много добре. Само не мога да си спомня защо е тук?

— Той… искаше да… — Опитвам се да намеря логично обяснение, но както винаги, мозъкът ми зацикля в най-напечения момент. Поглеждам отчаяно към Алекс.

Той повдига рамене и двамата се вглеждаме един в друг. Все още не съм свикнала да го гледам, да бъда около него, и отново ме обзема чувството, че ще се удавя в очите му. Но този път това не води до световъртеж. Този път ме държи здраво на земята, сякаш ми казва без думи, че той е тук и всичко ще бъде наред.

— Кажи й — проговаря накрая той.

Хана се обляга на рафтовете с тоалетна хартия и консервиран боб и отпуска ръце, съвсем леко, колкото да ми покаже, че не е толкова ядосана, но погледът й говори красноречиво: „По-добре ми кажи, защото…“

И аз го правя. Не знам кога точно на Джед ще му писне да стои на касата, затова карам направо. Разказвам й как съм го срещнала случайно във фермата „Буен поток“; казвам й как сме плували заедно до шамандурите, казвам и онова, което той ми разказа за себе си. Когато смотолевям думата „невалиден“, очите й се разширяват и за миг виждам в тях истински страх, но тя го скрива умело. Завършвам с миналата вечер, как отидох да я предупредя за проверката, как кучето ме ухапа и Алекс ми спаси живота. Когато споменавам онази колиба, отново ми става неудобно. Не й казвам за целувката, но тя не излиза от ума ми, мисля само за нея. Ченето на Хана отново пада, толкова е шокирана от разкритията, че май не забелязва смущението ми.

Когато свършвам, казва единствено:

— Значи си била там? Била си там снощи?

Гласът й трепери, звучи като чужд, подозирам, че всеки момент ще заплаче отново. Тревожа се за нея, но в същото време усещам огромно облекчение. Не ми се сърди за Алекс. Не се ядосва, че не й казах.

Кимам бавно. Тя поклаща глава и се взира в мен, сякаш ме вижда за пръв път.

— Не мога да повярвам. Не мога да повярвам, че си се промъкнала дотам по време на проверка… заради мен.

— Ами… така си беше — подсмърчам от неудобство аз. Струва ми се, че съм говорила цяла вечност, а Хана и Алекс са ме зяпали през цялото време. Бузите ми пламват.

На вратата към магазина се чука, след миг чуваме гласа на Джед:

— Лена? Вътре ли си?

Размахвам ръце към Алекс. Хана го избутва зад вратата тъкмо когато Джед започва да напъва от другата страна. Успява да отвори няколко сантиметра, преди да я блъсне в касата с ябълков сок. Но тези няколко сантиметра са достатъчни, за да видя как окото му се вторачва неодобрително в мен.

— Какво правиш там?

Хана подава глава така, че да я види, и му маха.

— Здрасти, Джед — казва весело, преминала без проблем от сълзите към доброто безгрижно настроение. — Минах да оставя нещо на Лена. И… се хванахме за клюките. Нали знаеш как е?

— Имаме много клиенти — казва сърдито Джед.

— Идвам след секунда — отвръщам, опитвайки се да вляза в тона на Хана. Мисълта, че Алекс и Джед са разделени само от няколко сантиметрова дъсчена врата, ме изкарва извън нерви.

Джед изсумтява и затваря отново. Тримата — аз, Хана и Алекс — оставаме безмълвни за известно време. После въздъхваме едновременно. Получава се една колективна въздишка.

Алекс казва съвсем тихо:

— Донесох ти нещо за крака.

Сваля раницата от рамото си, сяда на земята и изважда от нея кислородна вода, бинт, антибиотична паста и памук. Коленичи и вдига поглед към мен.

— Може ли?