Делириум

Не мога да го понеса. Не мога да понеса мисълта, че се отдалечава от мен и трябва да търпя още цели пет часа, преди да го видя отново. Няма да го преживея. И преди да помисля какво правя, се измъквам от мястото зад касата и свалям престилката, която нося, откакто се наложи да се справям с един теч от хладнината витрина.

— Джед, застани на касата за секунда — казвам му.

Джед примигва объркано.

— Къде отиваш?

— Да догоня онзи клиент. Върнах му по-малко пари.

— Но… — започва той. Не искам да слушам възраженията му. Представям си ясно какво ще каже. „Но ти се занимава с рестото му цели пет минути“. Добре. Нека си мисли, че съм тъпа. Ще го преживея.

Алекс стои на ъгъла на улицата, изчаква един камион да премине през кръстовището.

— Хей — викам и той се обръща.

Една жена с бебешка количка спира от другата страна на улицата, вдига ръка над очите си и се вглежда в мен. Вървя колкото може по-бързо, но болката в крака спира движението ми. Очите на жената отсреща се забиват в мен като остри игли.

— Сбъркала съм с рестото ви — викам отново, въпреки че вече съм достатъчно близо до него, за да говоря нормално. Надявам се това да накара жената да ме остави на мира. Но тя продължава да ни следи.

— Не трябваше да идваш — прошепвам, когато достигам до него. Правя се, че слагам нещо в ръката му, и продължавам: — Казах ти, че ще се срещнем след работа.

Той стиска шепа, слага я в джоба си, влиза без проблеми в ролята си и отговаря шепнешком:

— Нямах търпение.

После размахва пръст пред лицето ми, сякаш ми се кара за грешката, но гласът му е нежен и мек. И отново ме обхваща чувството, че нищо не е реално — нито слънцето, нито сградите, нито жената на другия тротоар, която продължава да ни гледа.

— Зад ъгъла има една синя врата — казвам тихо, докато се отдалечавам и вдигам ръце, сякаш се извинявам за немарливостта си. — Чакай ме там в пет. Чукни четири пъти.

После продължавам по-силно:

— Наистина съжалявам. Грешката беше неволна.

Обръщам се и тръгвам куцайки към магазина. Не мога да повярвам, че направих такова нещо. Че поех такъв риск. Но трябваше да го видя. Трябва да го целуна. Никога не съм имала толкова силна нужда от нещо. Желанието издува гърдите ми, както става в края на спринта, и цялото ми тяло крещи за почивка и за въздух, а аз имам чувството, че умирам.

— Благодаря — казвам на Джед и заемам мястото си зад касата. Той измърморва нещо неразбираемо и се връща към тефтера и химикалката, зарязани на един рафт до пътека номер три — газирани напитки, бонбони, чипс.

Човекът, когото оприличих на регулатор, е забил нос в хладилния щанд. Не знам дали търси нещо за вечеря, или просто се възползва от студения въздух. Каквато и да е причината, когато го поглеждам, картината от миналата вечер се връща в съзнанието ми, чувам свистенето на палките около себе си и изведнъж го намразвам — заради всички тях. Представям си как го блъскам във фризера и затварям капака над главата му.

Мисълта за проверката отново ми напомня за Хана. Новината за нощните събития е във всички днешни вестници. Стотици хора са прибрани за разпит или са хвърлени директно в Криптата, макар никъде да не се споменава за нападението над онази къща в Хайландс.

Един възрастен човек оглежда продуктите във фризера. Решавам да отида у Хана довечера, ако тя не ми се обади дотогава, казвам си, че засега няма защо да се тревожа, но чувството за вина не спира да ме мъчи и кара стомахът ми да се свива.

Старецът продължава да се върти около фризера, без да ми обръща внимание. Да видим. Свалям отново престилката, търся Джед, за да се уверя, че не ме гледа, грабвам всички бутилки с ибупрофен — поне дузина — и ги натъпквам в джоба на престилката.

После отново изохквам.

— Ох, Джед! Трябва отново да ме заместиш!

Той ме поглежда с воднистите си очи, примигва недоволно.

— В момента зареждам.

— Свършили сме ибупрофена. Не виждаш ли?

Той впива поглед в мен, всъщност, за не повече от две секунди, но те ми се струват цяла вечност. Стискам здраво ръце зад гърба си. Иначе ще види, че треперят, и ще се издам.

— Ще отида да видя дали няма да изровя нещо от склада. Застани зад касата.

Ставам и се измъквам внимателно от мястото си, за да не закача някъде шишенцата с лекарството и те да издрънчат. Старая се да го заобиколя колкото може по-отдалеч с надеждата да не види издутия джоб на престилката ми. Никой не ни е предупреждавал за този симптом на делириума. Явно болестта те превръща в съвършен лъжец.

Промушвам се през купчината с кашони и празни касетки в задната част на магазина, влизам в склада и затварям вратата зад себе си. За съжаление тя не се заключва, затова примъквам до вратата касетка с ябълков сос, в случай че Джед реши да види какво става, когато търсенето на ибупрофен продължи прекалено дълго.

Миг по-късно чувам леко почукване. Чук, чук, чук, чук, чук.

Вратата се оказва по-тежка от обикновено. Впрягам цялата си сила, за да отворя.

— Казах ти да почукаш четири пъти — казвам, заслепена от нахлулото през вратата слънце.

Изведнъж думите засядат в гърлото ми и ме задушават.