Делириум

Навивам дънките и той започва да развива ивиците плат от тениската си. Не мога да повярвам, че Хана си стои спокойно, докато някакво момче, някакъв Невалиден, докосва крака ми. Знам със сигурност, че никога не си е представяла такива неща за мен, и поглеждам встрани, едновременно засрамена и горда от себе си. Когато превръзката пада от крака ми, тя поема рязко въздух и аз неволно затварям очи.

— По дяволите! — изохква тя. — Здравата те е захапало.

— Ще се оправи — казва Алекс и тихият му уверен глас стопля цялото ми същество. Отварям очи и поглеждам плахо към задната част на прасеца си. Стомахът ми се преобръща. Едно огромно парче месо виси от крака ми. Няколко квадратни сантиметра кожа липсват напълно.

— Може би ще е по-добре да отидеш в болница — казва изплашено Хана.

— И какво ще им каже? — засича я Алекс, отваря шишето с риванола и напоява едно парче памук. — Че е пострадала по време на проверката, докато е била на забранен купон?

Тя не отговаря. Всъщност съзнава, че не мога да отида на лекар. Преди да си кажа името, ще ме вкарат в лабораториите или направо долу, в Криптата.

— Не боли толкова много — измърморвам, но това е опашата лъжа. Хана ме поглежда отново с онзи странен поглед, който никога не съм виждала преди, и аз разбирам, че може би за пръв път в живота си е впечатлена от мен.

Алекс почиства раната и започва да се бори с марлята и лепенката. Няма нужда да питам откъде са всичките материали. Предполагам, че това е едно от преимуществата да работиш в лабораториите.

Хана също коленичи.

— Не така — я чувам да казва и си отдъхвам, като разпознавам обичайния й командорски тон. Толкова се радвам, че за малко не се изсмивам на глас. — Братовчедка ми е медицинска сестра, виждала съм я как го прави. Остави на мен.

Тя го избутва с лакът, Алекс капитулира:

— Слушам, шефе! — вдига ръце той и тайно ми намига.

И аз започвам да се смея. Кикотът се надига към гърлото ми и трябва да запуша уста с ръце, за да не се разпищя, да захълцам от смях и да проваля всичко. Хана и Алекс вдигат изненадано глави, споглеждат се и се хилят глуповато.

Знам, че всички си мислим едно и също.

Това е лудост. Неправилно е. И опасно. Но докато стоим в прашния склад сред кашоните с макарони, консервирана супа и бебешка пудра, осъзнавам, че тримата сме станали отбор.

Ние срещу тях. Трима срещу хиляди. И въпреки че съм наясно — ситуацията е абсурдна, — се чувствам дяволски добре.

Шестнайсета глава

Нещастието е робство; следователно щастието е свобода.

Щастието се постига след лечение.

Ето защо да си свободен, значи да се излекуваш.

„Ще боли ли?“ от книгата „Най-често задавани въпроси за Процедурата и техните отговори“, девето издание, Асоциация на американските учени, Държавно издателство на американското правителство.

След този ден намирам начин да се срещам с Алекс всеки ден, дори когато ми се налага да работя до късно в магазина. Понякога и Хана идва с нас. Най-често ходим на Черния залив, особено вечер, когато другите са се прибрали. Алекс е регистриран като излекуван, така че няма нищо незаконно да се виждаме, но ако някой разбере колко време прекарваме заедно или ни види как се смеем, как се борим във водата и се надбягваме из блатата, със сигурност ще заподозре нещо. Затова, когато се движим из града, се разделяме. Хана и аз вървим по единия тротоар, а Алекс по другия. Търсим най-безлюдните улици, по-неоживените паркове и изоставените къщи, изобщо места, където има малка вероятност да ни видят.

Често се връщаме в Диъринг Хайландс. Най-накрая разбирам как Алекс успя да намери пътя към онази колиба в нощта на проверката и защо се ориентираше толкова добре из онези тъмни коридори. Всеки месец той прекарва по няколко нощи в изоставени къщи; така си почива от шума и врявата в Портланд. Не го казва, но аз знам, че тези земи му напомнят за Пустошта.

Една къща става любимото ни място. Тя е на Брукс Стрийт номер 37 — стара колониална постройка, някога принадлежала на семейство симпатизанти. Като всички останали къщи в Диъринг Хайландс, имението е отделено от улицата с висока ограда, но е изоставено още от времето на Голямата чистка, когато правителството е опразнило областта, но Алекс ни показва как да се промъкнем през разхлабените дъски, заковани върху прозорците на целия първи етаж. Колко странно! Въпреки че мястото е било плячкосано, по-големите мебели и книгите все още са си по местата и ако не бяха следите от пожар по стените, щеше да ми се струва, че собствениците ще се приберат всеки момент.

Първия път, когато отиваме там, Хана тръгва из тъмните стаи и започва да вика:

— Ехо! Ехо!