Делириум

— Здрасти — казва Хана. Стои с наведена глава и пристъпва от крак на крак, изглежда бледа и изплашена. — Надявах се да те намеря тук.

В първия момент не отговарям. Иде ми да извикам от радост, че я виждам цяла, невредима и в добро здраве, но в същото време се разтрепервам от тревога. Оглеждам бързо уличката зад нея. Алекс не се вижда. Може да е видял Хана и да се е изплашил.

— Какво? — свива вежди тя. — Ще ме пуснеш ли вътре, или ще ме държиш тук?

— Ох, извинявай. Влизай, влизай.

Пропускам я край себе си и хвърлям последен поглед в двете посоки на улицата, после затварям. Радвам се да видя приятелката си, но отвътре нещо ме гризе. Ако Алекс се появи, докато тя е тук… „Не, няма да дойде — решавам след миг. — Сигурно я е видял. Сигурно разбира, че не е безопасно да се появи сега“.

Не мисля, че Хана ще каже на някого, но все пак… Толкова лекции й четох, толкова обвинения хвърлих в очите й, че не бих могла да я виня, ако реши да ме клъвне.

— Тук е адски горещо — пуфти Хана и отлепва мократа от потта риза от гърба си. Облечена е в широка бяла риза и свободни дънки, пристегнати с тънък златен колан, също като цвета на косата й. Но изглежда притеснена, уморена и някак отслабнала. Завърта се из стаята, за да огледа, и аз забелязвам тънки драскотини по горната част на ръцете й. — Помниш ли колко обичах да се крия тук с теб? Аз носех списания и онова глупаво старо радио, а ти крадеше…

— Чипс и газирана вода от хладилника — довършвам вместо нея. — Помня, разбира се.

Така си прекарахме цялото лято, когато започнах за пръв път работа в магазина. Непрекъснато си измислях причини да дойда тук в ранния следобед. Хана се появяваше и почукваше пет пъти на вратата, съвсем тихичко. Пет пъти. Трябваше да се сетя.

— Получих съобщението ти тази сутрин — казва Хана и се обръща към мен. Очите й изглеждат по-големи от обикновено. Може би затова останалата част от лицето й изглежда някак по-дребна, някак изсмукала. — Минах отпред и не те видях на касата, затова реших, че си в склада. Сега не съм в настроение да говоря с чичо ти.

— Чичо не е на работа. — Постепенно се отпускам. — Алекс трябваше вече да е тук, ако е имал намерение да се появи. Аз съм сама с Джед.

Хана не ме слуша. Виждам, че гризе нокътя на палеца си — винаги прави така, когато е нервна, но мислех, че е зарязала лошия навик — и оглежда пода, сякаш това е най-красивият линолеум, който е виждала в живота си.

— Хана? Добре ли си?

Тя потръпва, привежда рамене и неочаквано започва да хлипа. Виждала съм Хана да плаче само два пъти и живота си — веднъж във втори клас, когато някой я удари силно в корема, докато играехме хандбал, и още веднъж, на следващата година, когато видяхме едно болно момиче да се бори с полицаите пред лабораториите и главата й случайно се удари толкова силно в тротоара, че го чухме, въпреки че бяхме на триста метра от нея. Заковавам на място, не знам какво да направя. Тя не покрива лицето си, не се мъчи да скрие сълзите. Просто стои пред мен с прибрани встрани ръце и раменете й подскачат толкова силно, че се страхувам да не падне.

Слагам ръка на рамото й.

— Шшшшт, спокойно, Хана. Всичко ще се оправи.

Тя се отдръпва от мен и изсъсква:

— Нищо няма да се оправи!

Поема дълбоко въздух и думите се изливат.

— Ти беше права. За всичко. Миналата нощ… беше ужасно. Имаше проверка… Нападнаха онази къща. Божичко! Хората полудяха от ужас… и онези кучета…. толкова много кръв! Биеха хората с палки, разбиваха им главите с тях. Хората падаха отляво, отдясно… Ох, Лена. Беше толкова страшно, толкова страшно…

Тя слага ръце на корема си и се превива на две, сякаш ще повърне. Продължава да говори, но думите се смесват с воплите й; плаче с глас, цялата се тресе. Отивам при нея и я прегръщам. В първия момент тялото й се втвърдява — ние рядко сме се докосвали, защото това не се смята за правилно, — но после се отпуска, притиска лице в рамото ми и се разридава. Малко е неудобно, защото тя е много по-висока от мен; налага се да се прегърби. Щеше да е смешно, ако не беше толкова ужасно.

— Шшшт — повтарям аз. — Шшшт, спокойно, всичко ще се оправи.

Но думите звучат нелепо дори и за мен. Виждам се да държа Грейси в прегръдките си и й казвам същото, а тя скимти, забила уста във възглавницата си. „Всичко ще се оправи“. Думи, които не означават нищо, просто звуци в тъмното пространство, жалък опит да се хванеш за нещо, докато падаш в бездната.

Хана мълви нещо, но не успявам да разбера. Лицето й е на рамото ми и думите излизат приглушено и неясно.

И в този миг се чука на вратата. Четири тихи, но неслучайни почуквания едно след друго.

— Какво беше това? — пита Хана с треперещ глас.

— Кое? — В първия момент решавам да се преструвам, че не съм чула нищо, и се моля наум Алекс да си тръгне.

Но отново се чува: чук, чук, чук. Пауза, чук.

— Това! Чукането — поглежда ме тя и потръпва нервно. Би трябвало да се радвам, че вече не плаче, но не искам да ме гледа така. — Мислех, че никой не използва този вход.