Делириум

Промъквам се вкъщи, изкачвам на бегом стъпалата и скачам в леглото. Дълго време се въртя като пумпал, треперя и въздишам, вече тъгувам за него. Леля, даскалите и учените се оказаха прави за делириума. Усещам ясно симптомите. Гърдите ме болят, тревогата и безпокойството тровят кръвта ми и желанието да съм до Алекс е толкова силно, че пробожда вътрешностите ми като остър нож, разкъсва ме на парчета и оставя в мен една-единствена мисъл: „Това ще ме убие, това ще ме убие, това ще ме убие… Но не ми пука“.

Петнайсета глава

Накрая Бог сътвори Адам и Ева, за да живеят мирно и щастливо като мъж и жена, като вечни съпрузи. Те живели спокойно дълги години в една прекрасна градина с редици от високи и прави дървета и кротки животни, които били техни домашни любимци. Помислите им били чисти и спокойни като безоблачното синьо небе, което покривало като плащ всичко над главите им. Не знаели що е болка, болест или копнеж. Не сънували. Не задавали въпроси. Всяка сутрин се събуждали като новородени. Всичко наоколо било същото като вчера, но те сякаш го виждали за пръв път и били доволни.

От „Битие“: „Пълна история на света и на познатата ни Вселена“, Стивън Хорас, Харвардски университет.

На следващата сутрин е събота. Събуждам се с мисълта за Алекс. Опитвам се да стана, но болката в левия крак ме оставя на място. Свалям пижамата и виждам, че върху превръзката от тениската му има малко петно кръв. Знам, че трябва да почистя раната, да сменя превръзката, изобщо да направя нещо, но се страхувам да я погледна. Подробностите от снощи — писъците, хаосът, кучетата и палките — се завъртат в главата ми, всичко се връща и за миг ми се струва, че ще повърна. Но световъртежът отминава и аз се замислям за Хана.

Телефонът стои в кухнята. Леля е пред мивката, мие чинии. Слизам от втория етаж. Тя ме усеща, обръща се и се стряска, когато ме вижда. Мимоходом се поглеждам в огледалото в коридора. Изглеждам ужасно — косата се е залепила за черепа, под очите имам големи торбички — и изведнъж ми се струва невероятно, че някой може да ме намира за хубава. Но ето че се намери. Мисълта за Алекс стопля душата ми.

— Побързай — казва леля. — Ще закъснееш за работа. Тъкмо мислех да те будя.

— Трябва да се обадя на Хана.

Дърпам кабела и излизам в коридора с апарата, за да си осигуря поне малко самостоятелност.

Първо се обаждам у дома й. Телефонът звъни веднъж, два, три, четири, пет пъти. После се включва секретарят: „Това е домът на семейство Тейт. Моля, оставете съобщение, не по-дълго от две минути…“

Затварям бързо. Пръстите ми се разтреперват. Едва успявам да набера номера на мобилния й, който ме препраща директно към гласовата поща.

Съобщението е същото, каквото винаги е било: „Хей, съжалявам, но не съм наблизо. А може би не съжалявам — зависи кой се обажда“. Гласът й е весел, едва потиска напиращия смях. Да го чуя такъв, съвсем нормален, след случилото се снощи, ме разтърсва. Все едно да сънуваш място, за което не си се сещал известно време. Спомням си деня, когато Хана записа съобщението. Беше след училище, в нейната стая, и тя отхвърли милион поздрави, преди да се спре на това. Накрая ми писна и започнах да я замерям с възглавници всеки път, когато решеше да опита „само още едно“.

— Хана, обади ми се — казвам възможно най-тихо. Сигурна съм, че леля надава ухо от кухнята. — Днес съм на работа. Ако искаш, ела в магазина.

Затварям с чувство на вина и тревога. Снощи, докато съм седяла на сигурно място с Алекс в онази колиба, може да са я наранили или арестували. Трябваше да я потърся, да положа повече усилия.

— Лена! — вика леля от кухнята точно когато тръгвам към втория етаж да се облека.

— Какво?

Тя излиза и прави две крачки към коридора. Гледа ме така, че започвам да се притеснявам.

— Куцаш ли? — Явно е забелязала, въпреки че през цялото време се опитвах да се скрия.

Отмествам поглед. По-лесно ми е да излъжа, когато не я гледам в очите.

— Нищо подобно.

— Не ме лъжи — срязва ме с леден тон тя. — Мислиш, че няма да разбера защо куцаш, но бъркаш.

За една мъчителна секунда си мисля, че ще ме накара да навия крачола на пижамата или ще заяви, че знае за снощния купон. Но тя казва:

— Отново си започнала да бягаш, нали? Въпреки че ти забраних.

— Беше само веднъж — отвръщам почти весело. — Мисля, че си изкълчих глезена.

Каръл поклаща отчаяно глава.