Делириум

„Какво правиш?“, едва не извиквам. Той я издърпва през главата си и започва да пори плата на дълги ивици, хвърляйки нервни погледи към вратата. След всяко „пррр“, което се чува при разпарянето на поредната ивица, спира и се ослушва.

Никога досега не съм виждала момче без горна дреха, като не броим бебетата и няколко момчета на плажа, но те бяха много далеч и не можах да видя нищо, не смеех да ги погледна, за да не си навлека неприятности.

Но сега не мога да си откъсна очите от него. Луната докосва съвсем леко лопатките на гърба му и те блестят в мрака като върхове на криле, като крилете на ангел по рисунките, които съм виждала в учебниците. Тялото му е слабо, но мускулесто. При всяко движение виждам как изпъкват раменете и гърдите му, толкова странно, невероятно различни от тези на момичетата. Докато го гледам, изведнъж ми се приисква да изляза навън и да тичам, да тичам… Мисля си за топли и потни неща. Кръвта зашумолява в ушите ми, усещам странно вълнение, сякаш хиляди малки птички пърхат с криле в гърдите ми. Нямам представа дали е, защото губя много кръв, или от нещо друго, но стаята се завърта толкова силно, че ме хваща страх да не излетя от нея, да не излетим и двамата, и да се изгубим в нощта. Преди малко той ми изглеждаше безкрайно далеч. Сега изпълва цялата стая. Толкова е близо, че не мога да дишам, не мога да помръдна, да кажа и една дума, не мога дори да мисля. Всеки път, когато пръстите му ме докоснат, времето сякаш се залюлява за миг и заплашва да се разпадне. Нека се разпадне, да се разпадне целият свят, мисля си в този момент, и да останем само ние. Ние.

— Хей — докосва ме по рамото той. Допирът трае не повече от секунда, но тя е достатъчна всичките ми сетива да се насочат в онази единствена точка под неговия пръст, която започва да се затопля. Никога не съм се чувствала толкова спокойна и умиротворена. Може би умирам. Незнайно защо, тази мисъл не ме разстройва. Дори ми се струва забавно.

— Добре ли е така?

— Да — казвам и се изкисквам тихичко. — Ти си гол.

— Какво? — поглежда ме изненадано той. Дори и в тъмното виждам, че не разбира.

— Никога не съм виждала момче така. Без блуза. Не и от близо.

Алекс започва да увива ивиците плат около крака ми, пипа внимателно, но стяга превръзката.

— Кучето те е захапало здраво — казва той, — но това трябва да спре кървенето.

Фразата „да спре кървенето“ ми звучи сериозно и ме плаши. Страхът ме разбужда и ми помага да се съсредоточа. Алекс приключва с превръзката и пронизващата болка се сменя с тъпо пулсиращо напрежение.

Той внимателно поставя крака ми на пода.

— По-добре ли е така? — пита отново и аз кимам.

Той се премества и обляга гръб на стената до мен. Толкова сме близо един до друг, че лактите ни почти се докосват. Усещам излъчващата се от кожата му топлина и от нея ми става горещо. Затварям очи и се опитвам да не мисля за близостта ни, нито да си представям какво би било, ако прокарам ръка по раменете и гърдите му.

Врявата от преследването навън вече заглъхва, писъците са все по-редки, гласовете са неясни. Регулаторите отминават. Изричам наум кратка молитва за Хана, моля се да е избягала; мисълта, че може да я хванат е толкова страшна, че я прогонвам веднага от ума си.

Въпреки че наоколо утихва, двамата продължаваме да седим неподвижно един до друг. Толкова съм уморена, че мога да спя с години. Къщата на Каръл ми изглежда безнадеждно далеч, няма начин да стигна до там.

Внезапно Алекс започва да говори. Гласът му е нисък и тих, но напрегнат:

— Виж, Лена… Онова, което се случи на плажа… наистина съжалявам. Трябваше да ти кажа веднага, но не исках да те изплаша, не исках да избягаш от мен.

— Няма нужда да ми обясняваш — казвам бързо.

— Не, искам да ти обясня. Разбираш ли, не съм искал да…

— Слушай ме, Алекс — прекъсвам го аз. — Няма да кажа на никого, разбра ли? Нямам намерение да ти навличам неприятности.

Той мълчи. Усещам погледа му, но продължавам да гледам мрака пред себе си.

— Не ми пука за това — казва тихо той. Замлъква, после продължава: — Просто не искам да ме мразиш.

Стаята отново се свива и затваря около нас. Усещам погледът му да ме изгаря, но не смея да погледна към него. Страхувам се, че ще се изгубя в очите му, ще забравя всичко, което трябва да кажа. Навън гората е утихнала съвсем. Проверителите трябва да са си заминали. След малко щурците ще подхванат вечната си песен и ще огласят цялата гора.

— Защо те интересува какво мисля аз? — казвам, останала без глас.

— Вече ти казах — отвръща шепнешком той. Дъхът му гъделичка мястото зад ухото ми и кара космите на врата ми да настръхват. — Харесвам те.

— Но ти не ме познаваш — контрирам го аз.

— Искам да те опозная.

Стаята се върти все по-бързо. Притискам се още по-силно към стената, опитвам се да задържа главата си изправена. Това е невъзможно. Той има отговор за всичко. И го изстрелва прекалено бързо. Сигурно е номер. Притискам длани към влажния под, търся спокойствие от здравината на грубите дъски под тях.

— Защо аз? — Не искам да питам, но думите сами се изплъзват от устата ми. — Аз не съм… нищо…