Делириум

Кадрите продължават. Това е филм, просто един филм. Не се случва наистина, такова нещо не може да се случва наистина. Момче и момиче напират да влязат в една от страничните стаи. Може би си мислят, че оттам има изход за навън. Но вратата е прекалено тясна, за да влязат едновременно. Момчето е със синя тениска с надпис: „Морска консерватория Портланд“, а тя има дълга червена коса, блеснала като пожар. Само преди пет минути двамата са разговаряли и са се смели, били са толкова близо един до друг, че ако единият от тях се е наклонил малко повече, може да е целунал другия. Сега двамата се бият кой да влезе пръв, но тя е прекалено дребничка. Забива зъби в рамото му като куче, като звяр; той изревава, освирепял я хваща за раменете и я запраща в стената, като освобождава входа. Тя пада, но веднага прави опит да се изправи; един от проверителите — огромен мъж с най-червеното лице, което някога съм виждала — се пресяга, сключва пръсти около опашката на косата й и я вдига на крака. „Морската консерватория“ също не успява да избяга. Двама регулатори го настигат и докато тичам, чувам ударите на палките между писъците му.

„Животни — изниква в главата ми. — Ние сме животни.“

Хората се блъскат, използват се един друг като щитове, докато регулаторите напредват, тичат след нас, кучетата са по петите ни, палките свистят толкова близо до главата ми, че усещам вятър във врата си, когато дървото се стоварва на сантиметри от черепа ми. Мисля си за жестоки болки, за червено. Тълпата изтънява с напредването на кучетата и палките. Един по един хората около мен пискат и падат, борейки се с три, четири, дори пет кучета наведнъж. Писъци, писъци. Навсякъде се чуват писъци.

Не знам как успявам да избягам от ръцете на регулаторите и продължавам да тичам напред по тесните коридори, минавам през някакви стаи, където вилнеят кучета и виждам още фенери, още счупени прозорци и буботене на автомобилни двигатели. Явно са оградили мястото. Изведнъж зървам пред себе си отворена врата, явно в задната част на къщата, защото през нея се виждат тъмните дървета на хладната шептяща гора. Ако мога да изляза незабелязано… да остана скрита за лъчовете на фенерчетата за известно време…

Чувам зад себе си лай на куче и забързани стъпки на регулатор, настига ме, божичко, настига ме.

— Спри! — вика рязко някой.

И изведнъж осъзнавам, че съм сама в коридора. Още петнайсет крачки… десет. Само да стигна до онази гора…

Пет крачки до коридора… и изведнъж усещам остра болка в крака. Кучето сключва челюсти около прасеца ми. Обръщам се и виждам животното, а после и регулатора с червеното лице, очите му блестят от възбуда, той се усмихва… („Господи, той се усмихва! Това му доставя удоволствие!“), вдига палката над главата си, готов да я стовари върху мен. Затварям очи, мисли за болка, голяма като океан, за червено като кръв море. Мисля за мама.

Изведнъж някой ме избутва встрани. Палката удря в пода. Регулаторът изругава:

— По дяволите!

Болката в крака спира, вече не усещам тежестта на кучето, усещам нечия ръка около кръста си и глас в ухото — близък и познат, глас, който съм чакала дълго, който съм чувала всяка нощ в съня си.

— Насам — прошепва Алекс.

Ръката му продължава да ме държи за кръста, почти ме носи напред. Сега вървим по друг коридор, този е по-тесен и абсолютно празен. Всеки път, когато стъпя на левия си крак, болката отново ме пронизва до мозъка на костите. Преследвачът е зад нас, тича и пухти ядосано. Сигурно Алекс ме е дръпнал в последния момент и палката му се е стоварила вместо върху главата ми, върху кучето му. Сигурна съм, че Алекс може да тича и по-бързо, но е до мен, не ме оставя нито за миг.

— Влез тук — казва ми и ние се вмъкваме в друга стая.

Вероятно се намираме в друга част на къщата, неизползвана за купона. Тук цари непрогледна тъмнина, но Алекс не намалява темпото, продължава да се движи бързо в мрака. Оставам ръката му да ме води — наляво, надясно, наляво, надясно. Мирише на мухъл и на още нещо… като че ли на прясна боя и на дим, сякаш някой готви на жив огън. Но това е невъзможно. Тези къщи са изоставени от години.

Преследвачът ни пъшка в тъмното след нас. Удря се в нещо и пак изругава. Секунда по-късно нещо пада на пода; чува се звън на счупено стъкло и още псувни. От звуците преценявам, че вероятно се е спънал и паднал.

— Качвай се — прошепва Алекс толкова тихо и толкова близо до мен, че се питам дали не съм си въобразила, но той ме повдига и аз осъзнавам, че ме качва на перваза на прозорец, усещам неравната странична греда до гърба си, скачам и се приземявам в меката влажна трева отвън.

След секунда Алекс се материализира безшумно зад мен. Все още е горещо, но нощният бриз разхлажда мократа ми от пот кожа и аз съм готова да се разплача от благодарност.