Делириум

В мига, когато завивам към Форест Авеню, една група регулатори изниква от другия ъгъл. Веднага се скривам обратно, притискам се плътно към стената на някакъв железарски магазин и се връщам към посоката, от която дойдох. Шансът да са ме видели е малък — бях на цяла пресечка от тях и тъмнината е непрогледна — но въпреки това сърцето ми бие като лудо. Като че ли играя видеоигра или се опитвам да реша много сложно математическо уравнение. „Едно момиче се опитва да избегне срещата с четирийсет регулатори, разпределени в групи. Всяка група се състои от десет до петнайсет души, разпръснати в равнина с радиус от десет километра. Каква е вероятността да се намери в затвора утре сутринта, ако трябва да извърви три километра до центъра?“

Преди нападението Диъринг Хайландс беше една от най-хубавите части на Портланд. Къщите бяха нови и големи — поне за Мейн, което означава, че са построени през последните сто години, — издигнати зад красиви порти и живи плетове на улици с имена като „Люлякова алея“ и „Горски път“. Все още има няколко семейства, които не могат да се разделят с къщите си — или са прекалено бедни, за да си позволят преместване, или не са получили разрешение да го направят, но останалата част е абсолютно празна. Никой не иска да живее там. Никой не иска да свързват името му с размирниците.

Странно, колко бързо се опразни Диъринг Хайландс! По тревата все още се намират детски играчки и паркирани коли, въпреки че в по-голямата си част са разглобени, с откраднати метални и пластмасови части, като трупове, оглозгани от гигантски лешояди. Цялата местност има окаяния вид на изоставено куче. Бурените поглъщат бавно къщите.

При нормални обстоятелства бих откачила от страх само от вида на Хайландс. Много хора казват, че е на лошо да минаваш оттам, или най-малкото трябва да сдържиш дъха си, ако ти се наложи да отидеш, както се върви през гробище. Но тази нощ, когато най-сетне се добирам, съм готова да танцувам жига по улиците му от облекчение. Тук е тихо, спокойно и тъмно, няма и следа от регулатори, не се чуват разговори, шепот и стъпки. Очевидно, още не са стигнали дотук. А може изобщо да не дойдат.

Затичвам се напред и набирам скорост, доволна, че вече няма нужда да се крия и да пазя тишина. Диъринг Хайландс е доста голям, цял лабиринт от криви, удивително еднакви улички и къщи, които изникват от мрака като кораби и морето. Поляните отпред са подивели през годините, дърветата протягат кривите си клони към небето и хвърлят причудливи зигзагообразни сенки на огрелите от луната тротоари. Изгубвам се при „Люлякова алея“, някак си успявам да направя пълен кръг и да достигна до същото място, откъдето тръгнах, но когато завивам по „Дива гора“, виждам в далечината, зад цяла джунгла от преплетени дървета, бледа светлина. Открих ги.

До отбивката се вижда стара, килната на една страна пощенска кутия. Черният знак „Х“ на една от страните й все още си личи. Адресът е „Дива гора“ номер 42.

Сега разбирам защо са избрали тази къща за купона. Тя е разположена далече от главния път и е заобиколена от всички страни с дървета, подредени толкова плътно едно до друго, че ми напомнят за шепнещите гори в далечния край на граничната бразда. Пътят по алеята до къщата е направо зловещ. Тръгвам, без да откъсвам поглед от идващата от къщата мъждива светлина. С всяка стъпка тя става по-ярка и разширява обхвата си. Скоро вече мога да видя, че идва от два прозореца. Стъклата им са покрити с плат, сигурно за да скрият хората вътре. Но това не помага. Виждам съвсем ясно движещите се напред-назад из къщата сенки. Музиката е много тиха, чувам я чак когато се изкачвам на верандата — слаби, глухи звуци, достигащи до мен през проядените от червеи дъски на пода. Сигурно свирят в мазето.

Бързах като луда дотук, но сега слагам потна длан на дръжката на външната врата и спирам разколебана. Изобщо не помислих как ще ги накарам да излязат. Ако започна да крещя, че има проверка, ще предизвикам паника. Всички ще хукнат с писъци из улиците, няма начин да се приберат незабелязано у дома. Все някой ще чуе; проверителите ще ни пипнат и всички ще се окажем в затвора.

Веднага се поправям наум. Те ще се окажат в затвора. Аз не съм като тези хора от другата страна на вратата. Не съм като тях.

Но после се сещам за треперещия Райли. Не съм и като онези, които му сториха това, и другите, които ги гледаха. Дори и семейство Ричардсън не се опитаха да му помогнат. На собственото си куче. Не си направиха труда поне да го покрият, докато умираше.

Аз никога не бих постъпила така. Ни-ко-га. Дори да съм минала през милион процедури. Той беше все още жив. Сърцето му биеше, дишаше, кръвта му течеше, а те го захвърлиха като боклук.

Те. Аз. Ние. Тях. Думите рикошират в главата ми. Избърсвам потните си длани в панталоните и отварям вратата.