Делириум

Хана каза, че това парти ще е по-малко от предишното, но на мен хората ми изглеждат повече, може би защото стаите не са големи и са претъпкани. Навсякъде се стеле пелена от цигарен дим, покрива всичко и нещата изглеждат, сякаш са под вода. Вътре е ужасно горещо, поне десет градуса по-топло отвън, хората се движат бавно, с навити до над лактите ръкави на ризите и вдигнати до коленете дънки. Навсякъде, където се подава кожа, блестят капчици пот. Заставам в средата на помещението, гледам ги и си мисля: „Ех, да имах камера!“. Ако пренебрегна гледката на докосващи се ръце и тела и още няколкостотин тона забранени и ужасни неща, мога да кажа, че е хубаво. Но е безсмислено да мисля сега за това. Само ще си загубя времето.

Едно момиче застава с гръб към мен и блокира пътя ми. Пресягам се и я хващам за ръката. Тя обръща зачервеното си от топлината лице и навежда глава, за да ме чуе.

— Тази нощ има проверка — казвам, изненадана, че гласът ми звучи твърдо и стабилно.

Музиката е тиха, но настойчива — определено идва някъде отдолу, от мазето — и не е толкова дива като миналия път. Но е също толкова странна и прекрасна. Кара ме да мисля за топли, меки неща, за мед, за слънце, за червени есенни листа, които танцуват на вятъра, въпреки че от гласовете и скърцането на дъските не се чува почти нищо.

— Какво? — Момичето слага косата си зад ухото и се навежда още повече към мен.

Отварям уста да повторя „проверка“, но вместо мен, я произнася друг: един силен металически глас нахлува в стаята и от силата му сякаш всичко започва да се тресе и трепери, глас, който се врязва в тихата топлина на музиката като студено острие на нож. В същия момент образите пред мен се завъртат, червени и бели светлини започват да танцуват по ужасените, застинали лица.

— Внимание! Това е проверка! Не се опитвайте да избягате. Не се съпротивлявайте. Това е проверка.

Няколко секунди по-късно вратата се отваря и едно ярко, светло като слънце петно превръща всичко в бяла неподвижност, а хората в каменни статуи.

После нахлуват кучетата.

Четиринайсета глава

Оставени на природата си, човешките същества са непредвидими, непостоянни и нещастни. Но ако успеем да наложим контрол над животинските им инстинкти, те стават отговорни, зависими и доволни.

От книгата „Ш-ш-т“

Веднъж гледах един репортаж за дресьор от портландския цирк, който неволно ударил мечката с камшика си по време на тренировка. Бях много малка, но никога няма да забравя как изглеждаше тя, като огромна кафява топка, която се мяташе из кръга с нелепата си, кипната на една страна червена хартиена шапка и разкъсваше всичко, до което устата й успяваше да се добере: хартиени ленти и знамена, сгъваеми столове, балони. И дресьора. Смачка лицето му с един замах и го превърна в пържола.

Но най-страшното, онова, което никога няма да забравя, беше ревът й: ужасяващ, продължителен яростен вой, който звучеше някак по човешки.

Ето какво си спомням от първия момент, когато проверяващите изпълниха къщата, нахлуха през разбитата врата и счупиха прозорците.

Ето за какво си мисля, когато музиката спира внезапно и на нейно място идват лаят на кучета, писъците и звънът на счупено стъкло, а горещите ръце на хората ме блъскат отзад и отстрани.

Един лакът се забива под брадичката ми, друг в ребрата. А аз виждам мечката.

Оказвам се най-отпред на обхванатата от паника тълпа и тя буквално ме понася към задната част на къщата. Зад мен се чува лай на побеснели кучета, регулаторите размахват палки над главите ни, хората пищят толкова силно и толкова много, че звучат като един-единствен глас. Едно момиче зад мен се спъва, залита напред и протяга ръка към мен, но в същия момент палката на регулатора се стоварва върху главата й, чува се отвратително хрущене. Пръстите й инстинктивно се впиват в плата на тениската ми, но аз се отскубвам и продължавам да тичам, да се блъскам и да се промушвам напред. Нямам време да мисля за нея, нямам време да се страхувам. Нямам време за нищо, освен да се движа, да вървя,_ да избягам, избягам, избягам_.

Странното е, че в цялата тази олелия и объркване виждам нещата съвсем ясно, малко като на забавен каданс, все едно, че гледам филм на километри разстояние от мен. Виждам как едно от кучетата се хвърля към момчето, което тича от лявата ми страна; чувам коленете му да изтракват по пода и тялото му да се свлича почти безшумно надолу. Той издава съвсем тиха въздишка, когато зъбите на кучето се забиват в задната част на врата му и кръвта руква. Момиче с ослепително руса коса пада под палките на регулаторите и косата й се издига като дъга във въздуха. За секунда сърцето ми сякаш спира и аз решавам, че умирам. Че всичко е свършило. Регулаторите атакуват момичето с лютив спрей, то изпищява, извива глава към мен, аз виждам, че не е Хана, и сърцето ми отново започва да бие.