Делириум

Но все още не сме в безопасност, напротив. Мракът е жив, по него кръстосват десетки електрически лъчове, подскачат около дърветата вляво и вдясно от нас и на техния фон виждам бягащи фигури, фенерчетата ги осветяват като призраци и те остават за миг неподвижни в центъра на светлината. Писъците продължават, чуват се само на няколко крачки от нас, някои от тях обаче са толкова далечни и самотни, че човек може да ги сбърка с бухалите, които ловуват спокойно навътре в дърветата. Алекс ме хваща за ръка и ние хукваме отново. Раненият ми крак гори, всяка стъпка е като забиващ се в него нож. Захапвам вътрешната част на бузите си, за да не извикам, и усещам вкуса на кръвта.

Около нас е истински хаос. Като картина от ада. Ярка светлина, падащи сенки, счупени кости, крясъци… но постепенно те заглъхват и настъпва тишина.

— Насам.

Изпълнявам командата без колебание. От тъмното пред нас като по чудо изплува малка дървена колиба. Вижда се, че е срутена наполовина, покрита с мъх и пълзящи растения, и дори от това разстояние — само няколко крачки от нея — изглежда по-скоро като струпани греди между храстите, отколкото на къща. Трябва да огледам внимателно всеки метър, за да открия входа. Влизам и едва спирам пристъпа на гадене, защото вътре вони на животинска пикня и мокро куче. Алекс идва след мен и затваря вратата. Обръщам се и го виждам да коленичи и да набутва едно мръсно одеяло в процепа между пода и долния край на вратата. Разбирам, че миризмата идва от одеялото. Не миризма, направо смрад.

— Боже! — проговарям за пръв път и покривам с ръце носа и устата си.

— Така кучетата няма да ни усетят — казва най-спокойно той.

Никога не съм срещала толкова уравновесен човек. Минава ми през ума, че историите, които съм слушала като малка, може да се окажат истина. Може би Невалидните наистина са чудовища.

Но веднага се засрамвам от мислите си. Та той току-що спаси живота ми! Спаси го от регулаторите. От хората, които трябва да ни защитават, да ни пазят от такива като тях. От Алекс.

Не, това наистина е някакво безумие! Завива ми се свят, залитам, спъвам се и се удрям в стената зад мен. Алекс ме хваща и ме задържа на крака.

— Седни — казва ми със същия спокоен и заповеднически тон.

Но в момента изпълнението на заповедите му ми действа успокояващо. Сядам на влажния и неравен под. Луната се е измъкнала през облаците и сребристата й светлина се процежда през дупките на покрива и стените. Над главата на Алекс има рафт и в единия му край са струпани някакви кутии, като от боя. Иначе помещението е много тясно — само няколко крачки, — няма никакво място за мърдане.

— Сега ще прегледам крака ти. Нали нямаш нищо против? — казва все още шепнешком той.

Кимам безмълвно. Въпреки че съм седнала, все още усещам замайване.

Алекс застава на колене и взима крака ми в скута си. Когато навива крачола ми нагоре, усещам, че платът е мокър. Сигурно е кръв. Стискам зъби и долепим плътно гръб до стената, очаквам да боли, по пръстите му — хладни и силни — танцуват по кожата ми и притъпяват всяко друго усещане, както лунната светлина отслабва, когато през лицето й преминава облак.

Алекс навива панталона до коляното ми и се навежда, за да огледа раната. Опирам лакът в пода. Стаята се завърта пред очите ми. Сигурно съм изгубила много кръв.

Той издишва рязко и въздухът излиза със свистене между зъбите му.

— Толкова ли е зле? — питам го, но не поглеждам натам. Не смея.

— Стой мирно — отвръща той.

Положението май наистина е лошо, но той не иска да ми каже. Това ме изпълва с нежност към него и с такава омраза към онези отвън, към ловците на хора, към примитивните същества с тежки палки и кучета с остри зъби. Оставам без въздух и отварям уста, за да си поема дъх.

Алекс се пресяга към рафта зад себе си и без да пуска крака ми, взима някаква метална кутия. Пръстите му шарят из нея и след миг капакът й се отваря. В ръката му се появява малко шишенце.

— Сега ще те заболи малко — предупреждава ме той.

Течността потича и остра миризма на алкохол изгаря ноздрите ми. Кракът ми пламва и трябва да стисна зъби, за да не извикам. Алекс ми подава ръка и аз я стисвам между моите, без да съзнавам какво правя.

— Какво е това? — питам го през зъби.

— Нещо като алкохол. Предотвратява инфекции.

— Откъде знаеш, че е в кутията? — любопитствам, но той не отговаря.

Измъква ръката си от моята и чак сега усещам, че съм я стискала с всички сили. Но нямам енергия да се срамувам, нито да се страхувам, стаята около мен започва да пулсира, пред очите ми става все по-тъмно.

— По дяволите! — мърмори той. — Ти наистина кървиш сериозно.

— Не боли толкова много — казвам тихо, въпреки че това е лъжа. Но той е толкова спокоен, толкова целенасочен, че ми се иска и аз да изглеждам смела.

Изведнъж всичко се отдалечава от мен — звукът от тичащи крака и виковете навън се чуват съвсем глухо, сякаш долитат при мен през океан от вода. Лицето на Алекс е на километри от мен. Започвам да си мисля, че сънувам или просто умирам. Но миг след това гласувам за съня, защото виждам Алекс да вдига блузата си нагоре и да я съблича.