Делириум

Искам да кажа „Не съм нищо специално“, но последната дума засяда в гърлото ми. Бих се чувствала по същия начин, ако се изкача на върха на планина, където въздухът е толкова разреден, че вдишваш и вдишваш, и вдишваш, но все не можеш да го усетиш в дробовете си.

Алекс не отговаря и аз разбирам, че мълчи, защото няма отговор. Точно както и подозирах, няма никаква причина да съм аз. Избрал ме е случайно, за майтап, или защото е знаел, че съм прекалено страхлива, за да го издам.

Но той заговаря. Говори бързо и напористо, очевидно е мислил много за това, историята му е от онези, които разказваш на себе си отново и отново, докато ръбовете й се изгладят:

— Роден съм в Пустошта. Майка ми е починала веднага след раждането; баща ми също е мъртъв. Дори не е разбрал, че има син. През първата част от живота си живях там, подмятаха ме като топка от семейство на семейство. — Запъва се за момент и аз усещам болката в гласа му. — Невалидните ме гледаха заедно. Като в комуна.

Навън щурците спират за миг безкрайната си песен и на мен изведнъж ми се струва, че не се е случило нищо страшно, че в тази вечер няма нищо необикновено — просто още една мързелива и гореща нощ, която чака сутринта, за да се оттегли. Остра болка разтърсва тялото ми, но тя няма нищо общо с крака. Просто ме смайва фактът колко малко е всичко, целият ни свят, всичко, което има значение за нас — магазините, проверките, работата ни, дори самия живот. Но това не пречи на Земята да се върти както обикновено, нощта да замества деня, после отново да му отстъпва мястото си, нито сезоните да идват един по един, а планетата да се отърсва от тях, сякаш сменя кожата си, да влезе в другия, и всичко да започне отново и отново.

Алекс продължава разказа си:

— Дойдох в Портланд на десет години и се присъединих към съпротивата в града. Няма да ти разказвам как. Беше сложно. Получих идентификационен номер, приех друго фамилно име, нов домашен адрес. Ние сме много повече, отколкото си мислиш. Освен Невалидните, има несъгласни и симпатизанти, много повече, отколкото предполагат властите. Имаме хора в полицията и в общината. Дори и в лабораториите.

Кожата ми настръхва, когато чувам това.

— Искам да кажа, че не е невъзможно да влизам в Пустошта и да излизам оттам. Трудно, но не невъзможно. Влязох в града с двама непознати — симпатизанти. Казаха ми да ги наричам леля и вуйчо. — Той потрепва едва забележимо. — Нямах нищо против. Не познавам нито един от родителите си, бях отгледан от десетки лели и чичовци. За мен нямаше никакво значение.

Сега говори съвсем тихо, сякаш забравя, че съм там. Не знам докъде ще доведе тази история, но сдържам дъха си, защото се страхувам, че ако издишам, той ще спре да говори.

— В началото мразех живота си тук. Не можеш да си представиш колко много го мразех. Завиваше ми се свят от толкова много хора и сгради, от тълпите, от правилата — правила за всичко, накъдето и да се обърнеш — правила. Правила и стени. Не бях свикнал на такъв живот. Чувствах се като в клетка. Всъщност ние сме в клетка и границите са нейните стени.

Потръпвам цялата, сякаш ударена от ток. За всичките си седемнайсет години и единайсет месеца подобни мисли не са минавали през главата ми, никога, по никакъв повод. Дотолкова съм свикнала да мисля, че границите са създадени, за да държат онези оттатък, извън тях, че не съм се замисляла, че държат нас вътре. Сега виждам през очите на Алекс и разбирам какво е преживял.

— Отначало бях много ядосан. Палех всичко: хартии, книги, училищни вещи. Това някак си ме успокояваше. — Той се засмива тихо. — Изгорих дори личната ми книга „Ш-ш-т“.

Втора вълна на шок преминава през мен. Да унищожиш или обезобразиш книгата „Ш-ш-т“, е светотатство.

— Всеки ден обикалях с часове пограничните райони. Понякога плачех. — Той се свива като червей до мен, явно се срамува. Откакто е заговорил, това е първият знак, че си дава сметка за мен, че говори на мен, и желанието да хвана ръката му и да я стисна в моята, да му дам малко от моята увереност, ме залива като река. Но аз държа дланите си залепнали за пода. — След известно време обиколките се превърнаха във всекидневни разходки. Обичах да наблюдавам птиците. Те излитаха оттук и отлитаха към Пустошта, прескачаха пространството сякаш на шега. Напред-назад, напред-назад, летяха и се рееха из пространството. Можех да ги гледам с часове. Те бяха напълно свободни. Мислех, че в Портланд никой и нищо не е свободно, но ето че грешах. Птиците са свободни.

Замлъква за момент и аз решавам, че е приключил. Вероятно е забравил за моя въпрос — „Защо аз?“ — но ми е неудобно да му го напомня, затова оставам да седя тихо до него. Представям си го как стои неподвижен като статуя на границата и гледа птиците над главата си. Това ме успокоява.

Минава цяла вечност, преди да продължи разказа си, този път говори толкова тихо, че трябва да се примъкна по-близо до него, за да го чувам.